Глен Купър - Ще дойде дяволът

Крек погледна гърдите си, надигна се и се изправи. Изглеждаше удивен.

— Какво е това? Какво направи?

Измъкна инструмента и се разсмя.

— Не, благодаря, аз пуша пури.

За ужас на Елизабета Крек изглеждаше съвсем добре. Разкопча си колана и смъкна панталоните.

— Виждала ли си такава?

Обърна се, за да ѝ покаже гърба си. Опашката му беше дебела и потрепваше като разярена змия. Татуировките му бяха черни и ясно очертани, заплашителни, но — за Елизабета — вече не и загадъчни.

Тя се опита да изпълзи встрани.

Но докато Крек се обръщаше към нея, нещо се случваше в гърдите му.

От малка рана в сърцето му в перикардиалната торбичка течеше кръв и когато торбичката се препълни, притисна сърцето му като портокал в сокоизстисквачка.

Той рязко си пое дъх и започна да хрипти.

Хвана се за гърдите и повдигна пуловера си, сякаш това щеше да му помогне да си поеме повече въздух.

Започна да се олюлява, после бавно се наклони, като отсечено дърво.

Опита се да каже нещо, но не се чу звук.

И точно преди да се строполи на земята, на лицето му се изписа ярост.

Елизабета никога не беше виждала изражение на такава чиста омраза.

Оказа се фалшива тревога.

Задържаният от ватиканските жандарми на металния детектор мъж беше полицай, който не беше на служба и носеше незареден служебен пистолет в раницата си. Беше дошъл на площад „Св. Петър“, за да се присъедини към бдението на конклава, и беше забравил, че си носи пистолета. Беше огорчен и се извиняваше. Идентичността му беше потвърдена. Мъжът с него беше братовчед му.

Хакел изчака пред микробуса за инциденти, където държаха арестуваните. Пристъпваше нервно от крак на крак и най-сетне каза на комендант Зоненберг:

— Трябва да се връщам на поста си в капелата.

— Да, върви, подполковник — каза Зоненеберг. — След малко ще мина при вас. Не мисля, че ще имаме късмета да видим бял дим тази вечер, но да се надяваме.

Хакел отдаде чест и се отдалечи. Щом излезе извън полезрението на Зоненберг, се обърна и тръгна към апартамента си.

Микаела за миг се замисли дали да не разрови останките, за да провери дали тлъстият труп има мобилен телефон, но това ѝ се стори твърде тежка задача. Долепи ухо до вратата и се вслуша. Сандъците се бяха стоварили със страхотен трясък. Ако наблизо имаше хора, със сигурност бяха чули.

След като не чу нищо, открехна вратата, после я отвори толкова, че да подаде глава. Входът към избата беше почти тъмен — чак на десетина метра гореше слаба електрическа крушка. Не се виждаше жива душа. Тя тръгна към светлината.

Елизабета застана над проснатото безжизнено тяло на Крек. Опашката, която само допреди секунди изглеждаше толкова ужасяващо заплашителна, сега ѝ се стори просто ненормално парче месо.

Опита се да успокои бесните удари на сърцето си и се помъчи да мисли. Трябваше да вдигне тревога. Телефонът на Крек я приканваше. Тя посегна към него, после замръзна. Ами ако подслушваха линията? Дали обаждането ѝ щеше да предупреди хората на Крек, че е свободна, и да застраши живота на Микаела? Първо трябваше да спаси сестра си.

Голямата зала имаше четири врати и всички — откри тя — бяха заключени отвътре. Крек явно ценеше уединението си.

Две от вратите на едната стена водеха в различни части на фоайето. Оттам беше влязла. Елизабета си представи пътя от избата — нагоре по едни стълби, в антрето до един малък кабинет, през облицована с ламперия библиотека в коридора и после в голямата зала. Тъкмо се канеше да излезе в антрето, когато чу приближаването на тежки стъпки. Отстъпи, затвори вратата и огледа другите две.

Третата врата водеше към стълбище за горния етаж. Четвъртата — в слабо осветен и неукрасен коридор, вероятно пасаж за прислугата.

Микаела си събу обувките, за да стъпва по-тихо, и ги изрита до стената. Коридорът продължаваше дълго без следа от стълбище и тя си помисли, че е трябвало да тръгне в обратната посока. По пътя опита няколко залостени с резета врати. Някои не се отваряха, други водеха в тъмни складови помещения.

Накрая видя слабо осветено каменно стълбище и несигурно се заизкачва по него, като се молеше да не срещне никого.

Елизабета стигна до трапезария с маса достатъчно дълга да побере поне трийсет души. През витражите видя млад мъж с пушка на рамо, който патрулираше отвън. Тя клекна и мина с патешко ходене под нивото на прозорците. В другия край на столовата спря и долепи ухо до една двойна врата. Чу шум от тракане на прибори.