Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Така че двеста шейсет и осмият папа ще бъде последният. Ислямистка групировка ще поеме отговорността за това, което ще се случи днес. То идеално ще подготви почвата за най-голямата религиозна война в историята. Ще има огън — не, ще бъде повече от огън. Ще бъде всесъжение. Ще го гледаме заедно, а после ще го отпразнуваме.

Дзадзо благодари на полицая от Любляна и затвори телефона.

— Дадоха ли ти го? — попита баща му.

— Без проблем. Казах им, че е спешен случай на Ватикана. Номерът не е в указателя и е регистриран на някой си Дамян Крек.

Карло сви рамене — името не му бе известно.

Дзадзо започна да търси.

— Словенски милиардер. Притежава компания, която се занимава със строителство, оборудване за тежката промишленост, минно дело, такива неща. — Стана и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. — Та какво правят заедно словенски бизнесмен, немски професор с опашка и офицер от швейцарската гвардия?

— К! — възкликна Карло. — Крек може да е онзи К, който е пратил книгата на Отингер. А за Хакел не знам.

Дзадзо пак взе телефона.

— Не си забравил немския, нали?

— Не съм. Защо?

— Ще се обадя на номера на Крек. Когато звънне, кажи, че си Матиас Хакел и търсиш Крек.

— А ако вдигне той?

— Тогава поемам аз на английски или на италиански. Ще му кажа, че жандармерията провежда рутинно разследване. Ще импровизирам.

— Това какво общо има с Микаела и Елизабета?

Дзадзо поклати глава.

— Може би нищо, може би всичко. — Сложи телефона на високоговорител и набра номера на Крек.

Когато някакъв мъж вдигна, Карло се представи като подполковник Хакел и поиска да говори с Крек.

Последва пауза, после мъжът отговори на немски:

— Съжалявам, хер Хакел. Обаждате се от неоторизиран номер. Ще кажа на господин Крек да ви позвъни веднага на оторизирания ви мобилен телефон.

Линията прекъсна.

— По дяволите! — изруга Дзадзо.

— Сега какво? — попита баща му.

— Тук нещо не е наред. Крек е в центъра на всичко.

Ще се обадя на словенската полиция и ще видя дали мога да ги накарам да пратят хора в дома му.

— И какво ще търсят?

— Микаела и Елизабета.

Хакел излезе от хотела и избегна тълпите, като мина зад базиликата, Сикстинската капела и дворците на Григорий XIII и Секст V, за да стигне в апартамента си. Маршрутът му налагаше да мине покрай казармите на Швейцарската гвардия. Тъкмо ги подминаваше, когато някакъв глас се провикна:

— Хакел! — Той позна гласа, затвори безсилно очи и се обърна.

Беше началникът му комендант Зоненберг, който бързо излизаше от казармата с отряд цивилни.

— Хакел, какво търсиш тук? Трябва да си в Капелата — каза Зоненберг.

Хакел се обърна и тръгна в обратна посока.

— Получих доклад за подозрителни действия пред църквата „Сан Пелегрино“. Оставих Глаузер за малко, за да проверя.

— Не, не, грешиш — настоя Зоненберг. — Аз не съм чул нищо подобно. Проблемът е на източния вход на „Свети Петър“, при металните детектори. Някой се е опитал да мине с пистолет. Жандармите са го хванали, но може да има втори човек. Ела с мен.

Хакел напразно търсеше извинение, за да не се подчини. Въздъхна и тръгна.

Не беше направил повече от няколко крачки, когато усети телефона си да вибрира и го извади. Беше номерът на Крек. Трябваше да вдигне и изостана няколко крачки.

— Да?

Беше един от хората на Крек.

— Господин Крек връща обаждането ви, хер Хакел.

Хакел забави още ход, за да е сигурен, че Зоненберг няма да го чуе.

— Не съм му се обаждал!

— Моля? Току-що... аз самият вдигнах.

— Е, явно не съм бил аз. От какъв номер беше?

— Ще ви го изпратя като съобщение, хер Хакел, и ще информирам господин Крек за тази нередност.

— Направи го незабавно. И му кажи, че малко изоставам с графика, но всичко е наред.

Крек говореше по телефона, без да се старае да крие разговора от Елизабета.

— Разбери кой се е обадил, преструвайки се, че е Хакел, и веднага ми докладвай. — Тресна слушалката и хвърли още едно дърво в огъня. От топлината челото му блестеше.

— Изглежда, имаме още малко време — каза на Елизабета. В гласа му имаше дрезгавина. — Пийни с мен.

— Не пия — каза Елизабета.

— Имам много хубави червени вина — каза Крек. — Можеш да се престориш, че е вино за причастие.

— Не.

— Е, аз ще си сипя още едно.

Елизабета никога не беше чувствала толкова силно собствения си пулс.

Не можеше да продължава да седи тук с това чудовище и да чака катастрофата да се разрази.

Трябваше да направи нещо.