Глен Купър - Ще дойде дяволът

— Дай да видя — каза Дзадзо и посегна към страниците на Отингер. — Господи, аз се обаждах там сутринта!

— Кой беше?

— Казаха, че номерът е частен, и затвориха.

— Къде е ?

Дзадзо вече седеше пред компютъра и търсеше кода.

— В Словения, в района на Блед. Не е далеч от границата с Италия. Ще се обадя на словенската национална полиция в Любляна и ще ги помоля да проверят. Трябва да разберем кой живее там.

Зад заключените врата и далеч от любопитните очи на медиите кардинал-електорите заеха обозначените си места и тържествено застанаха до масите си със скръстени ръце. Пред тях бяха поставени по три предмета — Евангелието, обикновена пластмасова химикалка и бюлетина за гласуване.

Кардинал Диас се качи на подиума, огледа колегите си и вдигна очи към великолепния таван на Микеланджело. Съсредоточи се върху любимата си част — първия ден на Сътворението, в който Господ разделя светлината от мрака, — пое си дъх и прочете клетвата на латински. Всички присъстващи щяха да спазват процедурите, определени от апостолическите декрети. Ако бъдеха избрани, щяха да защитават свободата на Светия престол. Щяха да пазят тайна и да пренебрегнат всички светски интереси при гласуването.

Когато той приключи, кардиналите един по един докоснаха Евангелието и казаха просто:

— Това е моята дума, клетва и обет.

Диас зае мястото си на бюрото си и кардинал Франкони бавно тръгна към вратата на Сала Регия. Отвори я и високо извика:

— Extra omnes!

С това на всички освен електорите и конклавистите бе наредено да напуснат. Неколцината по-маловажни придружители послушно излязоха. След това Франкони затвори вратата и спусна тежкото резе.

Хакел потропа на вратата на стая 202 в Домус Санкте Марте. Дългият коридор пустееше.

През вратата Джаконе попита кой е.

— Подполковник Хакел от швейцарската гвардия.

След няколко секунди вратата се отвори. Джаконе беше по халат за баня и пантофи. Изглеждаше блед, лицето му беше дори по-провиснало от обикновено.

— Подполковник, какво има? Наред ли е всичко?

— Ваше преосвещенство, трябва да говоря с вас насаме по един изключително спешен въпрос. Може ли да вляза?

Джаконе кимна, пусна Хакел да влезе и затвори вратата.

— Е, няма какво повече да гледаме — каза Крек, докато сядаше срещу Елизабета. По телевизията отново показваха площад „Св. Петър“. — Конклавът започна. Трябва да чакаме. Но не твърде дълго според мен.

На масата имаше кристален декантер за уиски. Крек отвинти гравираната стъклена тапа и си наля солидна доза.

Елизабета го гледаше как се наслаждава на глътката. Не знаеше какво освен любопитството ѝ я накара да попита:

— И вие ли имате? Татуировки?

— Искаш ли да ги видиш?

— Не!

— Жалко. Това е традиция сред нас от края на осемнайсети век. Знаеш ли какво значат?

— Малахия е крал. Привет, лемури — механично отговори тя.

— Божичко! Как го разгада?

— А срещу Б. Бележката ви за Отингер при книгата.

— Искрено съм впечатлен! — Крек удари още една глътка от кехлибарената течност. — Би било прекрасно, ако ти работеше за мен. — Погледна си часовника, после телевизора. Пиеше по-бързо. Ставаше по-словоохотлив.

— Марлоу е бил важен човек, общувал с другите велики лемури в Англия на времето си — Франсис Уолсингам, Робърт Сесил, Джон Дий. Кодираното му послание се превърна в наш боен вик: Малахия е крал! Привет, лемури! Това е нещо могъщо. Числата добиха дълбок смисъл. Да ги носим на тайно място, където само ние да ги виждаме... е, това е много особено.

Наля си още уиски.

— А днес се опитвате да превърнете Малахия в реалност.

— От Втората световна война насам, преди шестима папи, започнахме сериозно да се занимаваме с пророчеството и по времето на управлението на Йоан-Павел II се случиха атаките от единайсети септември. Така че с някои мои колеги започнахме да си мислим да се мобилизираме около това събитие и да се погрижим пророчеството на Малахия да се сбъдне. Радикалните ислямисти много улесниха нещата с единайсети септември и останалото. И просто така кръстоносните походи се върнаха! А ние само трябваше да пораздухаме пламъците. Така че бяхме напълно готови да се задействаме, когато този папа умре — и той беше така добър да ни предупреди отрано с хубавия си бавноразвиващ се рак.

Докато той говореше, тръпки полазиха Елизабета. Стомахът ѝ се сви на топка и в гърлото ѝ нахлу жлъчка. Крек вече не я гледаше. Вниманието му беше приковано към телевизора.