Андерш Моте - Измамата

Той махна с ръка.

— Няма нужда да обясняваш…

— Но трябва. Не искам да си мислиш, че…

— Не го правя, спокойно. Trust me, Играта ме е карала да правя къде-къде по-откачени неща…

Вратата в единия край на вагона се отвори внезапно и вътре влезе мъж с тъмно яке.

Той огледа вагона по начин, който накара HP да залегне зад предната седалка.

Вратата се отвори отново и към мъжа се присъедини една жена.

Те, изглежда, обсъждаха нещо известно време, след което се върнаха във вагона, от който бяха дошли.

— Фалшива тревога — каза Нора. — Просто търсеха свободни места… Виж, както казах. Съжалявам за пожара — продължи тя. — Наистина трябва да ми повярваш. Не разсъждавах трезво…

— Всичко е наред, Нора.

Изведнъж усети главата си, сякаш беше пълна с каша и имаше големи проблеми да я задържи в изправено положение.

— Слушай, капнал съм, какво ще кажеш да си починем малко — промърмори той. — Можем да си разменим още военни разкази по-късно…

— Разбира се — кимна тя. — Няма проблем.

Той облегна глава назад и след няколко секунди Нора последва примера му.

Малко по-късно тя отвори внимателно очи. Заслуша се в тежкото му дишане, после се наведе напред и внимателно придърпа раницата, която той беше оставил на пода.

След това тихо се измъкна от мястото си и излезе от вагона.

— Хубаво, че Ви срещам, госпожице Нормѐн.

Беше Самер, следван плътно от Стигсон, и смътно познатия мъж, когото беше мярнала в офиса предния ден.

— И аз, и комисар Стигсон сме безкрайно благодарни за съдействието Ви. И двамата сме дълбоко впечатлени от силата на волята и лоялността, които демонстрирате.

Тя се усмихна несигурно, поравно защото ѝ беше трудно да поддържа цялата тази шарада и защото не знаеше как точно се очакваше да реагира на ненадейната похвала.

— Б-благодаря — успя да каже.

Третият мъж в компанията ѝ подаде ръка.

— Ерик аф Седершьолд, аз съм говорителят на кралския двор. Приятно ми е да се запознаем. Полковник Пелас говори много топло за вас — усмихна се той.

Ръкостискането му беше влажно, усмивката му стигаше на половината път до очите и тя без проблеми прозря през фалшивите му любезности.

— Приятно ми е — промърмори. — За съжаление, трябва да вървя, придвижваме се навън.

— Разбира се — каза Самер/Пелас. — Просто искахме да Ви пожелаем успех, госпожице Нормѐн…

Тя срещна погледа му и тъкмо когато другите двама мъже се обърнаха, той ѝ намигна леко.

Той се намираше в лабиринт, разбра го почти веднага. Розовите стени около него не стигаха чак до тавана и освен това като че ли започваха и свършваха без ни най-малка логика.

Нямаше представа, как се е озовал там, пито пък откъде знаеше кой го преследва. Пътеката отпред и отзад беше празна, никъде не се чуваше и звук. Но въпреки това той знаеше, че те бяха там, че си проправяха път през лабиринта, прииждайки към него от всички посоки.

Презрамките на раницата прорязваха раменете му и болката беше толкова силна, че трябваше да замижи — но все пак продължи напред. Някъде вътре в лабиринта беше решението на всичко, беше убеден в това.

Само да стигнеше пръв, всичко щеше да се нареди.

Щом зави зад един ъгъл, я видя просто да седи там. Малко момиче с червена панделка за коса и той на мига разбра, че това беше тя. Беше сложила ръце на лицето си, но когато той се приближи, погледна нагоре.

— Това лабиринтът Лутерн ли е? — попита тя и гласът беше точно какъвто си го спомняше.

— Точно това е — чу се да отговаря. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш?

Той ѝ подаде ръка, но тя не я хвана.

— Не смея — каза тя. — Той казва, че си опасен…

— Кой това, Учителя?

— Не, него не го познавам.

В следващия миг той чу приближаващи се стъпки. Звуците идваха от всички посоки. Полирани черни обувки, удрящи се в асфалта. И той знаеше чии бяха. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Ела — каза той на момичето. — Трябва да ме последваш…

Тя поклати глава.

— Ако дойда с теб, и двамата ще умрем.

— Но трябва да дойдеш. Учителя… — гласът му изведнъж прозвуча плачливо като на малко дете.

Тя се изправи и изведнъж сякаш двамата се преобразиха, размениха ролите си. Тя се наведе над него, погали го по косата и целуна бузата му.

— Забрави за Учителя. В лабиринта Лутерн се идва само по една причина, Хенке, малкия ми — прошепна тя. — Човек идва тук, за да умре…