Лили Джърмейн - Шестима братя

Преглътнах измъчено. Исках да отговоря нещо, но внезапно чувствах мозъка си като каша. Кракът ми буквално туптеше и въпреки че бях свикнала на болка, това чувство, което се разпростираше светкавично по цялото ми тяло, беше нещо съвсем различно. Нервите ми се опъваха, съскаха и пискаха всеки път, щом си поемех накъсана глътка въздух. Усещах как по челото ми се заформят капки пот и как започвах да се замайвам.

Отворих уста, за да кажа нещо, но се учудих, когато от нея не излезе и звук. Затворих я отново. Бях жадна. Протегнах ръка, за да грабна чашата с вода, която незнайно откъде се бе появила пред мен. Задържах я в ръката си цели две секунди, преди да се плъзне и да се разбие на земята, покривайки краката ми с вода и парченца стъкло. Можех единствено да гледам втрещено. Не знаех какво да правя. Всичко беше станало тъмно и затлачено, сякаш се опитвах да вървя по дъното на блато.

Джейс ми говореше нещо, но не можех да го чуя от силното бучене в ушите ми. Имах нужда да затворя очи за момент, след това щях да съм добре.

След това всичко щеше да бъде наред.

Когато се събудих този път, отново се намирах в леглото на Джейс, но всичко бе различно. Погледнах надолу и видях, че черната ми рокля беше заменена с черна тениска и чифт боксерки. Бузите ми пламнаха, когато осъзнах, че някой е трябвало да ме съблече, за да ме облече наново. Видях движение отляво и се обърнах да видя Джейс, който седеше върху един стол и ме наблюдаваше внимателно. Чак тогава забелязах, че в сгъвката на лакътя си имах забита венозна система и прозрачна пластмасова тръбичка ми вливаше кръв от банката до леглото.

Изправих се сепнато и се опитах да отлепя лейкопласта, който покриваше забития в кожата ми канюл.

— Хей — каза Джейс, избутвайки пръстите ми от тръбичката. — Преливаме ти кръв, нищо повече. Докторът си тръгна преди малко.

Спрях да се движа за момент.

— Доктор? — повторих. — Колко време бях в безсъзнание?

Джейс повдигна рамене.

— Сега е почти седем.

Замислих се за сутринта.

— Но аз се събудих в седем — запротестирах объркана, чувствайки се жалка и уязвима.

— Вечерта — поясни той.

— Спала съм през целия ден? — попитах, отмятайки завивките.

— Да — отвърна бавно, сякаш бях малоумна.

— Защо се чувствам така, сякаш съм си инжектирала цяла доза хероин? — попитах, твърде уморена да стана от леглото. Вместо това се изтегнах назад върху меките възглавници.

— Докторът ти даде малко морфин — отвърна той.

— Какво? — опитвах се да си спомня болката. Беше силна, но не чак толкова. На места татуса ме беше болял повече, отколкото раната в бедрото. — Защо?

Джейс повдигна вежди и видях как се опитваше да сдържи усмивката си.

— Казах му какъв герой беше тази сутрин. Как не си се спряла и за минута. Затова реши да ти даде нещо, което да те накара да си починеш.

Сега аз бях тази, която се ядоса.

— Оставил си да ме дрогират? — попитах невярващо. — Да ме упоят? Какво съм аз — куче ли?

— Така се отнася той с теб. — Джейс промърмори под носа си.

Изправих се отново и преметнах крака през леглото. Погледнах към почти празната банка с кръв, закачена най-отгоре върху махагоновата облегалка на леглото, за която земното претегляне се грижеше да влива непрекъснат приток на кръв във вените ми. Пресегнах се да издърпам системата, но ръката на Джейс ме спря, покривайки канюла.

— Спри — каза. — Остави и останалото да се влее. Изгуби много кръв.

Махнах ръката си неохотно.

— Какво има? — попита той. — Просто се опитвам да помогна. Ти каза без болници, затова извиках лекаря на баща ми да те прегледа.

Замръзнах, чудейки се дали докторът ме беше съблякъл. Паникьосвайки се, погледнах надолу към тениската и боксерките. Татусът беше добър, Елиът беше свършил страхотна работа, но при правилната светлина… ако някой се вгледаше наистина внимателно… белезите си оставаха.

— Цялата беше в кръв и стъкла — каза Джейс. — Заклевам се, не съм те оглеждал.

Успокоих се малко, тъй като не усетих враждебност или съмнение в гласа му. На вратата се почука и аз незабавно скочих на крака, а стаята се завъртя около мен. Сграбчих облегалката на леглото, за да запазя равновесие, поглеждайки надолу към облеклото си. Ако Дорнан ме видеше в бельото на сина си…

— Той ли е? — попитах притеснено.

Джейс въздъхна.

— За бога, Сами, лягай в леглото. Разносвачът на пица носи вечерята. Дорнан ще се върне след няколко часа. — Посочи към леглото и ме изчака да легна, преди да излезе от стаята. Пригладих завивките в скута си, докато чаках, заигравайки се с една разнищена памучна нишка. Цял ден с Джейс, без Дорнан наоколо. Мисълта ме правеше неспокойна, радостна и изтощена едновременно.