Лили Джърмейн - Шестима братя

— Съжалявам — промърмори Джейс, приключвайки с почистването. Отдръпна се и започна да оглежда раната. — Наистина се нуждае от шевове. — Натисна я внимателно с пръст. — Колко навътре беше забил ножа?

Исках да се засмея, но се сдържах.

— До дръжката — отвърнах, прокарвайки буцата в гърлото си с бърбън.

— Нуждаеш се от лекар — настоя той.

Стиснах зъби и му подадох бутилката, след което сграбчих комплекта за шиене от мястото до мен и отворих ципа. Извадих малка игла и черен конец и се опитах да го вдяна непохватно.

— Чакай, дай на мен — каза, като взе иглата и конеца от ръцете ми и извади от джоба си запалка. Легнах по гръб върху леглото, докато той се занимаваше с принадлежностите.

— Готова ли си? — попита.

Изправих се отново, а стаята се завъртя около мен.

— Не особено.

— Ще броя до три — каза, като с едната си ръка притискаше двете страни на прореза, а с другата държеше иглата.

— Едно, две…

На „две“ проби кожата ми с иглата. Болката премина през цялото ми тяло, а всеки нерв пламна с жарка, изпепеляваща болка.

— Имаше ли изобщо „три“? — промърморих през стиснати зъби.

Не ми отговори, а изруга, показвайки ми иглата.

— Конецът се къса — каза той.

Извъртях очи.

— Корда — завалях. — Кордата ще свърши работа.

— Ей сега се връщам — каза Джейс, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Не се забави много, може би не повече от пет минути, а когато се върна, беше задъхан.

— Отиде да побягаш ли? — попитах саркастично.

Той повдигна едната си ръка, в която имаше чисто нова макара с рибарска корда, и другата, в която държеше малко пакетче с мръснобял прах.

Заинтригувана, моментално погледнах към пакетчето.

— Хероин? — попитах.

Той кимна и ми подаде пакетчето.

— Чист е — каза той. — Ще ти трябва не повече от малка щипка.

Взех малко от праха в торбичката и го поставих върху сгъвката между палеца и показалеца си. Повдигнах ръка до носа си и запушвайки едната ноздра, вдишах с нежелание. Почти веднага ме обзе чувство на блажен покой и раменете ми се отпуснаха, когато преглътнах горчивия слой хероин, който беше полепнал по гърлото ми.

— Добре ли си? — попита Джейс.

Кимнах.

— Да, давай.

Прободе плътта ми с иглата и въпреки че болката не беше изчезнала, сега поне беше по-поносима.

— Не знам как да го направя на възел — каза, а аз махнах пренебрежително с ръка.

— Няма значение.

— Ще остане белег — продължи той.

„Какво толкова — още един белег.“

— Няма значение.

Той се засмя.

— Нищо няма значение, когато си надрусан.

— Не съм надрусана — възразих, вглеждайки се в странните форми по стените, отразяващи се от вентилатора на тавана.

— Добре — отвърна той и се изправи, за да огледа ръкоделието си. Проточих врат, опитвайки се да погледна бойната си рана, без да се надигам.

— Добре ли се чувстваш? — попита Джейс.

Присвих рамене мързеливо, носеща се върху пухкав облак от маршмелоу.

— Дотолкова, доколкото мога, имайки предвид, че бях прободена с нож. — Една мисъл се прокрадна в замъгленото ми съзнание и аз се намръщих. — Всъщност, откъде знаеш как да шиеш рани? — Лицето му изскочи директно срещу моето, а повдигнатото ъгълче на устата му намекваше, че въпроса ми го беше развеселил.

— Ще ти кажа някой друг път — отвърна. — Хайде, да се махаме се оттук. Ще те заведа на моето място.

Изправих се и огледах стаята, в която нямаше никакви отличителни предмети, които да подскажат, че е обитавана от някой.

— Това не е ли твоето място?

— Саманта — каза той, като едва сдържаше усмивката си, — наистина ли мислиш, че живея в жилищна сграда за мотористи?

Препускахме по магистралата, когато се досетих, че вече бях минавала по този път.

— Къде отиваме? — попитах. Беше горещо и въздуха, който духаше в колата, беше задушен. Двамата с Джейс седяхме на задната седалка, а Мариана и татко бяха отпред.

— Ще видиш — каза загрижено Мариана с едва доловим колумбийски акцент.

Погледнах към Джейс, който прехвърляше погледа си от Мариана към баща ми, след което го спря върху мен, а на лицето му се изписана тревога. Поставих ръка с дланта нагоре върху горещата кожена седалка между нас и размърдах пръсти. Джейс се усмихна, сбръчквайки ъгълчетата на тъмните си очи, хвана ръката ми и я стисна. Когато стигнахме до къщата на Мариана, баща ми спря колата, паркирайки отзад, за да не ни види никой и стомахът ми се преобърна. Тъй като бях израснала в такава среда, знаех, че щом баща ми започнеше да се крие и да действа потайно, нещата бяха на път да се влошат и то със светкавична скорост. Когато влязохме в апартамента на Мариана, същия, в който живееше и Джейс, ни беше наредено да седнем на дивана срещу татко и Мариана.