Лили Джърмейн - Шестима братя

Кимнах.

— Благодаря, добре.

— Той се захили и аз изчаках да ми обясни какво намираше за смешно.

— Няма да ми благодариш, като видиш касапницата, която представляват шевовете ти — каза, плъзгайки по едно пържено яйце върху филийките. Свих рамене и отпих от кафето.

— Няма значение. — Той ме изгледа внимателно, докато слагаше бекона в чиниите, и ми подаде едната.

— В сферата, в която работиш, може да ти попречи да си намериш работа — каза, опитвайки се да звучи небрежно, но зад думите му се криеше въпрос. — Имам предвид след като си заминеш.

Едва не се задавих с парче бекон, което бях задигнала от чинията си, докато устата ми се пълнеше с превъзходния вкус на мазнина и осолено месо.

— Нека хапнем на балкона — каза, като взе чинията от ръцете ми и се отправи към стъклените прозорци, които разкриваха гледка към залива Санта Моника.

Плъзна една от вратите с крак и излезе на терасата, която беше достатъчно голяма, за да побира една кръгла маса, два стола и няколко саксии с цветя.

Грабнах двете чаши с кафе и го последвах, а кракът ми пулсираше от болка. Джейс притича да вземе чашите от ръцете ми, поставяйки ги до храната и се върна отново, за да ми помогне да стигна до масата. С негова помощ се настаних на стола и вдишах хладния океански въздух, който се носеше под нас.

Джейс се хранеше бързо и още преди да съм вдигнала вилица, беше излапал всичко от чинията си и отпиваше кафе, гледайки проницателно към тюркоазносинята вода пред нас.

— Харесваш хубавите гледки — казах, преди да помисля или да се спра. — Покривът, този балкон — изглежда винаги търсиш нещо различно.

Малка усмивка повдигна крайчетата на широката му, чувствена уста и той извърна очи от водата, за да ме погледне.

— Харесва ми да гледам красиви неща — отвърна, а погледа му се застоя върху мен, карайки ме да се изчервя и да погледна встрани. — Помага ми да забравя за грозотията в живота ми.

— Толкова ли е грозен живота ти? — попитах и повече от всичко ми се искаше да каже „не“. Исках да каже, че е щастлив. Но по лицето и думите му можех да разбера, че не е. Реши да не ми отговори, а вместо това посочи към апартамента зад нас.

— Това място принадлежеше на последната жена, по която се бе вманиачил Дорнан — каза, а очите му помръкнаха.

Не отроних и дума. Просто стоях и го чаках да си събере мислите. Постави чашата с кафе върху масата и разсеяно започна да плъзга палеца си по ръба ѝ.

— Мъртва е — довърши с пресипнал и окончателен глас.

— Какво се случи? — попитах, изпълнена с ужас от факта, че щях да чуя и неговата версия.

— Беше му вярна, на него и на клуба, в продължение на десет години. След което се опита да си тръгне. — Гласът на Джейс се пречупи. — И той я уби.

Преглътнах огромната буца, заседнала в гърлото ми, като не позволявах на съзнанието ми да мисли за живота, който щяхме да имаме, ако бяха успели с бягството си. Ако се бяхме измъкнали. Щеше да бъде превъзходно.

— Беше от Колумбия — продължи Джейс. — Беше живяла тук години, преди да се появя аз, и въпреки това все още имаше силен акцент. В началото едва разбирах какво ми говореше. — Засмя се беззвучно, но разказа му не беше от веселите. За момент се зачудих дали е била жива, когато Дорнан ѝ е отрязал главата. Бих заложила парите си на „да“.

Внезапно, докато наблюдавах как устните му се движат, се сетих, че не бяхме говорили за случилото се на помена онази нощ. За моментната целувка, изпълнена с толкова много чувства, че сърцето ми прескачаше само като си помислех. Исках да го притисна да поговорим по въпроса, но се страхувах, че ще избяга отново, затова не предприех нищо.

— Баща ти знае ли, че съм тук?

Джейс стисна зъби, а изражението му стана гневно.

— Не знам. Не съм разговарял с него.

Кимнах.

— Трябва да му се обадя. Ще се ядоса, ако се върне и види, че ме няма.

Джейс ме изгледа невярващо, а веждите му се повдигнаха доколкото бе възможно.

— Трябваше да изчистя кръвта — допълних, опитвайки се някак си да дам обяснение. Ченето му увисна, когато ме чу да говоря.

— Ти ебаваш ли се? — попита, а ръцете му се свиха отново в юмруци.

„Мамка му.“

— Моля те, не се дръж така — казах. — Не разбираш.

„Не разбираш. Не разбираш. Да му се не види, още те обичам след всички тези години, а ти просто не разбираш.“

Джейс прокара ръка през късата си коса, а лицето му се изкриви в раздразнение.

— Разбирам прекрасно — каза с премерен глас. — Разбирам, че си загубила проклетия си мозък.