Лили Джърмейн - Шестима братя

— Сигурна съм, че не е така — казах аз. — Изглежда ти по този начин, защото ти си единствения, който е останал да се справя със случилото се.

Той присви рамене.

— Всеки, който обичам, умира. Затова живея сам и в повечето случаи разчитам единствено на себе си.

Мъчителен начин на живот.

— Това е наистина тъжно — отвърнах съчувствено. — Ами баща ти? Братята ти? Те също са ти семейство.

Ако погледите можеха да убиват, вече щях да съм накълцана на малки парченца точно под унищожителния поглед на Джейс.

— Имаш предвид баща ми, който те намушка с нож, защото му напомняш на мъртвата му любовница? Или братята ми зверове?

— Извинявай — казах аз.

— Не знаеш нищо за това семейство — каза разпалено, поклащайки глава. — Мамка му, трябваше да стоиш настрана от всички ни.

— Е, вече е твърде късно — отвърнах, повдигайки рамене. — Единственото, което мога да направя, е да се насладя на преживяването.

Джейс поклати глава, очевидно не разбирайки равнодушието ми. Беше ме грижа, и то толкова много, че ми идеше да разтворя душата си и да му кажа всяка една тъмна малка тайна, която криех зад стените от огнени лъжи и заблуди.

Но не можех. Не защото му нямах доверие, тъй като сега вече знаех, че бе заплетен в мрежите на това семейство против волята си, дори повече, отколкото бях аз.

А защото не можех да допусна да разбере какво бях извършила. Нямаше да понеса отвращението на лицето му, когато узнаеше, че момичето, което чукаше баща му и сега седеше пред него, е същото, което изтребваше братята му един по един.

Но повече от всичко не можех да му кажа, защото знаех какво щеше да направи. Щеше да поиска да избягаме. Той беше добър човек, а не войник, и не притежаваше нужните качества, за да убива. Може и да ги мразеше всичките, но не беше убиец. Бях убедена в това, както в нищо друго на този свят.

Също така, разбира се, в най-тъмното ъгълче на съзнанието ми се криеше едно малко зрънце съмнение — вероятността, че нямаше да разбере.

Вероятно щом му кажех, че съм го залъгвала и съм убила брат му, щеше да се съюзи с Дорнан. Нямаше нищо по-ужасяващо от тази мисъл.

— Може ли сега аз да ти задам въпрос? — попитах, а сърцето ми заби учестено само при мисълта.

Джейс присви небрежно рамене.

— Разбира се. Това не означава обаче, че ще ти отговоря.

Поех си дълбоко въздух, а ударите на сърцето ми задумкаха в ушите ми. Можех да скъсвам Дорнан от секс и да не чувствам нищо, но всеки път щом бях близо до Джейс, сякаш в мен изригваха фойерверки.

— Защо ме целуна? — попитах смело.

Джейс се засмя тъжно и наклони главата си настрани, обмисляйки въпроса ми.

— Защо повечето хора целуват други хора? — попита той.

Поклатих глава, а устните ми се извиха в лека усмивка.

— Не е честно — казах, премествайки се към ръба на леглото, така че се намирахме един срещу друг, почти докосвайки краката си. — Не може да отговаряш на въпроса с въпрос.

Той присви рамене, а по разкошните му устни заигра весела усмивка. Не можех да се спра. Протегнах ръка, хванах брадичката му и прокарах палеца си по долната му устна. Той ме загледа с неразгадаемо изражение и се замислих как и двамата пропадахме в бездна, от която нямаше да се измъкнем. Поне не и непокътнати. Може и да бях с ново лице, но сърцето ми си беше същото. Може и да ме беше загубил веднъж, но все още бях негова, също както и той беше мой.

Наведох се напред, почти докосвайки носовете ни. Той последва примера ми, постави ръката си върху бузата ми и поклати глава.

— Какво правиш с мен? — издиша, взирайки се в очите ми.

„Обичам те“, помислих си. Но тъй като не можех да му го кажа, реших да му го покажа. Стопих разстоянието помежду ни и притиснах устни в неговите. Той изстена нежно, с някакъв първобитен звук, който се заформи дълбоко в гърдите му, карайки езика ми да вибрира, когато докосна неговия. Постави другата си ръка върху талията ми, където белезите ми се криеха под красивото цветно мастило, и аз потръпнах неволно. Плъзна ръката, която беше поставил на лицето ми, към тила ми, придърпвайки ме по-близо и задълбочи целувката. Чувствах се така, сякаш пропадах в бездънна яма, но пропадането беше приятно. Невероятно.

Сякаш бях родена, за да го обичам.

И въпреки това, докато го целувах, докато го обичах, усещах как сърцето ми се къса. Застинах на място. Не трябваше да го правя. За негово добро не можех да продължа. Ако го оставех да ме целува по този начин, и двамата щяхме да пострадаме, а вече бяхме достатъчно разбити отвътре.