Лили Джърмейн - Шестима братя

Джейс усети как застинах и се отдръпна назад, задъхан и намръщен.

— Нещо не е наред ли? — попита нежно.

Преглътнах измъчено, ядосана и тъжна, че краткотрайния ни момент беше отлетял.

Нещо не е наред ли? В мен се водеше ожесточена битка, която замайваше съзнанието ми с възможните отговори на този въпрос. Едва бях започнала, а вече исках да съм приключила. Представих си как Дорнан и останалите му синове изгарят в бавна и мъчителна смърт, докато двамата с Джейс наблюдаваме отстрани.

Само ако можеше да е толкова лесно.

— Нищо не е наред — казах и избухнах в плач. Бях толкова, толкова изморена, тялото ми все още беше в шок и на всичкото отгоре, за да бъда напълно в настроение „кучка“, май наближаваше онзи период от месеца. Бях като кълбо от емоции.

Изражението на Джейс се превърна от объркано в притеснено и с едно бързо движение той се премести от стола и седна на леглото, задържайки погледа ми, докато го правеше. Отвори уста, сякаш да каже нещо, но размисли.

Толкова се бях уморила да лъжа и да се преструвам на силна. Сдържаността ми се срути в момента, в който придърпа главата ми върху гърдите си. Положих я охотно върху биещото му сърце и се вкопчих в него с всички сили, защото се страхувах от това какво можеше да се случи, ако го пуснех.

Мобилният на Джейс звънна, нарушавайки тишината. Неохотно, той се отдръпна от мен и се отправи към другата стая, за да отговори.

Когато се завърна след няколко мига, изобщо не изглеждаше доволен.

— Дорнан пътува насам, за да те вземе — каза с лишени от чувства думи.

Наистина ли току-що се бяхме целували? Отново? Не можех да повярвам. Не, не можех.

Погледнах към земята и преглътнах рязко.

„Да не си посмяла да заплачеш, по дяволите! Можеш да се справиш. Трябва да се справиш заради семейството си. Заради теб самата.“

Джейс забеляза изражението на лицето ми и протегна ръцете си въпросително.

— Не знам какво искаш да направя — каза, а безсилно изражение се изписа върху красивото му лице.

— Такава съм глупачка — отвърнах откровено, а очите ми се напълниха със сълзи.

Лицето на Джейс се умърлуши и за момент изглеждаше така, сякаш ще се пресегне да ме докосне, но вместо това се обърна и излезе от стаята.

След няколко минути успях да се овладея и го намерих на терасата. Държеше се за парапета, стискайки ръцете си в юмруци, докато кокалчетата на пръстите му станаха бели. Сигурно ме беше чул, тъй като започна да ми говори, без да се обръща.

— Трябва да си тръгнеш. Следващия път, в който го ядосаш, ще те убие. Без да му мигне окото. Не можеш да останеш тук, Саманта.

Преглътнах, отмятайки главата си назад, и погледнах към небето, обагрено в розови и лилави нюанси на фона на залязващото слънце.

— Мога да ти помогна — каза Джейс внезапно. — Мога да ти помогна да се измъкнеш.

Поклатих глава.

— Не мога да си тръгна. Няма да си тръгна.

Джейс закрачи към мен, хвана ме за раменете и ме разтресе.

— Ще те убие, разбираш ли? Господи, сякаш миналото се повтаря отново. — Когато ме пусна, раменете му увиснаха отчаяно.

— Няма да ме убие — казах, избърсвайки сълзите от бузите си. — Не още.

Лицето на Джейс отново стана студено и непроницаемо и можех само да си представя годините, в които беше отхвърлян, пребиван от братята си и разиграван от Дорнан. Чудех се колко гроба се бе налагало да изкопае за баща си, колко дрогирани кучки е трябвало да подкупи, или каквото там правеше, само за да не изпортят информация на полицията и да намерят смъртта си. И знаех, че не можеше да си помогне. Щеше да продължава да спасява глупачките, които търсеха закрила в клуба на „Джипси Брадърс“, а се озоваваха с насочено в главата дуло или забит в бедрото нож.

Но след като приключех със задачата си, нямаше да иска да ми помогне. Не и след като разрушах цялото му семейство. Може и да не се разбираше с братята си, но те бяха всичко, което му беше останало. А когато изпълнех плана си, нямаше да има нищо.

Сърцето ми прескочи удар, когато си позволих да помисля какво би се случило, ако кажех истината на Джейс тук и сега. За това коя бях в действителност и за какво бях дошла. Определено щеше да се ядоса, но след това какво? Щеше ли да му пука? Ами ако избягахме? Ако напуснехме това място, вземехме парите ми и избягахме, щях ли да си върна съня, знаейки, че той е до мен?

— Напротив — Джейс каза убедително. — Ще се появи точно когато най-малко очакваш и с теб ще бъде свършено.