Лили Джърмейн - Шестима братя

Винаги бъди нащрек, помислих си. Последния път, в който шибанякът се държеше мило, се оказах със забит нож в бедрото.

— Съжалявам за крака ти — изрече, сякаш прочел мислите ми. — Имах тежък ден. Погребението на Чад… не бива да погребваш собствените си деца, нали се сещаш? Те трябва да са тези, които да те изпратят от този свят.

Я чакай малко… той се извиняваше? На мен?

Кимнах, сдържайки усмивката си.

— Знам. — „Няма проблем, ще те погреба.“ — Какво толкова ужасно е направила Мариана? — попитах.

Той въздъхна.

— Кучката се опита да ми вземе сина и да избяга. Чукаше се с най-добрия ми приятел. Открадна достатъчно мангизи от клуба, за да ни съсипе.

Значи наистина е имала афера с баща ми.

— Никога няма да ти причиня същото, Дорнан.

„Ще ти причиня нещо много по-лошо.“

Замислен, прокара ръка през косата ми и аз се подсмихнах, когато осъзнах какво се въртеше в главата му.

Бях го спипала.

Кучият му син започваше да се влюбва в мен.

— Стягай си багажа, малката — каза Дорнан неочаквано. — Ще изчезнем за няколко дни. Ще се возиш с мен, а когато пристигнем, ще ме яздиш със сладката си путка.

Преборих желанието си да завъртя очи и вместо това се усмихнах.

— На пътешествие ли отиваме?

— Аха. — Не каза нищо повече и аз не посмях да попитам, въпреки че си умирах да разбера. Мразех изненадите.

— За топло или студено време да опаковам? — попитах, надявайки се, че въпросът ми е достатъчно неутрален. — Искам да изглеждам добре за теб.

— За топло — отвърна. — Отиваме към вътрешността на страната.

Много ясно, няма що. Държавата беше огромна. Предполагах щяхме да се отправим някъде на изток, където имаше страшно много щатове.

— Малката.

— Да?

— Сложи си нещо хубаво. Някоя от онези рокли, които разкриват циците ти. Утре може и да пътуваме, но тази нощ ще купонясваме. Утре е рождения ден на Макси.

— Какво си му купил? — попитах.

Вяла усмивка се разтегли по злобното му лице и в очите му видях онзи блясък, който винаги предвещаваше неприятности.

— Взел съм му две девственици — отвърна. — Никога не са чукани.

— Еха — казах с усмивка, въпреки че сърцето ми се сви, а нещо в мен умря. — Щедро татенце си.

Уви косата ми грубо в юмрука си, а устните му докоснаха бузата ми.

— Искам нещо от теб, малката.

Стомахът ми се преобърна.

— За тебе всичко — отвърнах сладникаво.

— Момичетата нямат никакъв опит. А Макси… той е нетърпелив. Мислех си и ти да си там… да ги напътстваш, предполагам.

Очите ми светнаха.

— Разбира се. Каква чудесна идея.

Каква брилянтна идея. Усмивката ми беше толкова широка, че лицето ми можеше да се начупи.

— Толкова добро татенце си — казах, вглеждайки се в лицето му. — Ще се постарая това да е най-хубавия рожден ден, който е имал.

Замислих се за обвития в целофан пакет, който Елиът ми беше дал.

Замислих се как щях да надрусам Макси до такава висота, че щеше да се върне на земята като катаклизъм от кръв и болка.

— Ще бъде прелестно — прошепнах срещу гърдите му.

Надолу по коридора партито, за което бях чула съвсем наскоро, се вихреше с пълна сила, когато влязох в просторния хол, в който се намираше барът. Бях облечена с един от бурлеска костюмите си, допълнен с дантелено бельо, жартиери, пристегнат корсет и обувки с висок ток. Всичко в черно.

Все пак тази нощ щях да бъда ангела на смъртта.

Нещо проблесна в погледа на Дорнан, когато ме видя да влизам грациозно в стаята.

Ревност. Надмощие. Гордост.

В съзнанието му аз бях негова собственост и въпреки че изпитваше гордост да ме показва пред всички, в същото време се дразнеше. Факта, че ми беше позволил да изляза с тези оскъдни дрехи, беше огромно събитие и вероятно го беше направил само за да развесели Макси, който беше съкрушен от смъртта на Чад. Двамата бяха като най-добри приятели и след тази нощ щеше да е повече от логично да бъдат погребани един до друг в семейното гробище.

Изминалите две седмици, откакто Чад гушна букета, гърчейки се на пода в гаража, бяха едни от най-дългите в живота ми. Бях чукана и намушквана от врага си, целувана от бившия си любим и прегръщана утешително от друг. Бях изгубила много кръв и бях обмисляла да избягам, но тази нощ решителността ми беше непоклатима.

Имаше нещо поетично в начина, по който Макси щеше да напусне този свят в същия ден, в който се беше родил преди двадесет и осем години — денят, в който майка му го беше взела в обятията си за пръв път и в който беше поел първата си глътка въздух. И докато всички останали около мен празнуваха поредната му година живот, извитите ми в лукава усмивка устни показваха увереността ми, че това щеше да бъде последната му земна нощ.