Лили Джърмейн - Шестима братя

Усетих как няколко от шевовете ми се пръснаха и погледнах надолу, за да видя как по крака ми потичат тънки струйки кръв, размити от топлата вода. Сцената ме накара да се съвзема. Днес щях да му дам от кръвта си, но скоро, някой ден, той щеше да ми даде своята.

— Сега — каза самодоволно, притискайки върха на пениса си към устните ми. — Покажи ми колко много съм ти липсвал.

Джейс беше прав. Бях страхотна актриса. Отворих уста и започнах да лъжа.

След като се изкъпахме, Дорнан ме върна обратно с мотора си в сградата на клуба.

Возенето с него беше различно. Не се чувствах свободна на вятъра — чувствах се като в капан, като пеперуда, затворена в буркан. Продължавах да пърхам немощно с крила, удряйки се в стените на невидимата ми крепост.

Само че тази крепост я бях построила самата аз.

Не трябваше да се оплаквам, но ставах нетърпелива. Беше изминал близо месец, а засега бях убила само Чад, бях целунала Джейс два пъти и бях чукала Дорнан достатъчно пъти, за да ми се завърти главата. Чудех се какво ли би си помислил баща ми за мен, ако можеше да ме види сега, и побързах да отпъдя мисълта, защото знаех, че щеше да е ужасѐн. Щеше да е извън себе си от ярост.

Малкото му момиченце убиваше, чукаше и лъжеше.

Умирах бавно всеки път, когато си спомнех, че беше умрял, опитвайки се да ме предпази точно от такъв живот.

* * *

Измина цяла седмица без неприятни изненади и пробождания. Единственото, което правех, бе да стоя в стаята на Дорнан, чакайки го да се завърне, и да лежа по гръб, докато ме чука. Всичките ми дни бяха изпълнени с еднообразие, същински омагьосан кръг за отмъстителни кучки.

Научих се да си държа езика зад зъбите и да не се противя, колкото и да ми беше трудно. Джейс почти не се свърташе, но дори когато беше наоколо, не ме поглеждаше в очите.

Това ме правеше много, много тъжна.

Един следобед лежах в леглото на Дорнан със слушалки в ушите и клатех глава в ритъм с музиката от плейлиста за отмъщение, който Елиът ми беше направил. Бях стигнала до „Тези ботуши са за ходене“, когато Дорнан влетя в стаята, крещейки по телефона си.

— Билѝ са те, по дяволите! — дочух да изревава в слушалката, а ниският му глас проехтя в затвореното пространство. — Видях им склада. До тавана беше пълно с контейнери чист метамфетамин и точно те внасят тея лайна през доковете.

Намалих музиката заинтригувана, но продължих да клатя главата си така, сякаш не чувах нищо от това, което казваше.

— Те са ни врагове. Разбира се, че искат да ме преебат.

Човекът от другата страна на слушалката каза нещо и изглежда Дорнан се успокои за момент.

— Утре ще тръгнем — каза. — Шибаняците си мислят, че могат да се ебават с моето дете! С клуба ми! Ще ги изгоря заедно с шибания им склад.

Хвърли телефона на земята, а цялото му тяло се напрегна. Свалих слушалките си и ги пъхнах под възглавницата заедно с розовия ми айфон. Беше го виждал и знаеше, че го притежавам, но избягвах да му го размятам пред погледа, в случай че решеше да ми го вземе.

Той седна на ръба на леглото и изхлузи черните си обувки, пускайки ги да паднат в краката му. Плъзнах се към него, поставяйки внимателно ръка върху коженото яке на гърба му, за да проверя как ще реагира на допира ми.

Когато не ме отблъсна, пропълзях в скута му и го възседнах, прокарвайки пръсти през късата му черна коса. Кракът ми беше добре, въпреки че все още ме наболяваше, когато правех подобни движения, но поне сега беше поносимо.

— Добре ли си? — попитах, килвайки главата си леко настрани. Загледах се в тъмнокафявите му очи, почти в същия цвят като ирисите му, и останах поразена от това колко различни бяха от тези на Джейс. Цветовете бяха същите, но погледите бяха коренно различни. Единият намекваше за нежност, докато другият беше хищнически.

Поставих ръката си помежду ни на мястото, където по принцип Дорнан се надървяше само при вида ми. Но тъй като беше твърде разсеян и в ума му се въртяха мисли за отмъщение, днес беше различно. Отдръпна ръката ми и усмихвайки се, я остави да падне между нас.

— Много мило от твоя страна, че се опитваш да ми повдигнеш настроението.

Присвих рамене.

— Знаеш, че можеш да ми споделиш всичко — казах. — Мога да слушам също толкова добре, колкото се чукам.

Той се засмя и за първи път звукът беше безгрижен, без никакви странични намеци. Звучеше… нормален. Бях потресена от опита си да свържа този привидно невинен смях с чудовището, което дебнеше зад него.