Ридли Пиърсън - Подводни течения

— Има ли още нещо?

— Ако приемаме това като негово минало, в такъв случай трябва да приемем и вероятността той да е възприел лошо някакъв ранен сексуален сблъсък. Например мислил е, че момичето го обича, а се оказва, че и то като другите го съжалява. Това ще да е станало в началото на двайсетте му години, иначе казано преди пет или шест години. От тогава това е изграждало неговото съзнание. След този случай може би е пробвал и хомосексуална връзка. Вероятно преди да започне серийните убийства, както говорихме по-рано, той се е превърнал в сомнамбул, отново е започнал да чете непрекъснато — може би най-мъглявите раздели на Библията. Чувал е гласове, изопачаващи действителността. Аз бих могла да добавя, че той би могъл да възприема себе си вече като фундаментален християнин. Нищо не може да бъде над истината, разбира се. Но той живее във фантастичен свят, мисли вероятно, че гласовете, които чува, идват от самия Христос. Може би затова ги маркира с кръст. Нещо импулсира у него нуждата да убива. Докато не знаем повече… Добре ли сте, Болд?

Той не можеше да я чува съвсем ясно.

— Лу?

Той повдигна едната си ръка и отметна глава назад. Не искаше да слуша повече тази материя.

— Добре съм — каза, — това е от този проклет чай!

Той въздъхна тежко.

— Нервна атака ли е?

— Кофеинът!… — настоя той.

— Аз съм ваша приятелка, разбирате ли?

— Вие сте доктор по лечение на главата! — напомни й той. — Няма значение.

— Кажете какво ви е, Лу! Знаете, че можете да ми кажете! Какво лошо е станало?

— Оставете! — извика Болд, наранявайки я. — Благодаря за съобщението.

— Лу?

Той стана от стола и, без да я поглежда, се насочи към вратата.

Дафи го повика пак.

Той не се обърна, а с лице към стената каза:

— Аз ще напиша пълен доклад относно Крой и ще оставя на вас да решите дали си заслужава още един опит от Научния център. Звучи добре, нали?

Тя не отговори. Чакаше го да излезе. Накрая той се обърна, принуден да я погледне.

— Всичко е наред! — каза Болд и си тръгна. „Какъв щастлив семеен мъж…“ — звънеше в главата му.

— Много добре — каза тя раздразнено. — Прекрасно! Оставете отворено!

Той дръпна вратата назад, погледна часовника си, промърмори нещо като „вече е обяд, имам среща“, и се отдалечи. Забеляза Шосвиц някъде напред, причеса косата си и пристегна вратовръзката.

По правило обедният час е лично време. Той паркира напречно в улицата откъм Райнер Банк Тауър и включи радиоприемника на любимата станция с джазова музика, избягвайки всякакви новини. По радиото на полицията случайно дочу монотонния глас на диспечера, който извикваше патрулните коли по номера. Болд изгълта двата сандвича като бонбони.

Райнер Банк Тауър имаше форма на обърната пирамида. Широка горна част върху тънка опора, изглеждаше съвсем деликатно балансирана и уязвима — като че един силен порив на вятъра би могъл да я катурне. Действаше обезпокоително на Болд. Без съмнение тя е носител на много архитектурни награди, мислеше си той.

Жената излезе няколко минути по-късно с мушама върху светлокафява рокля и вървеше бързо върху излъсканите си токчета. У нея нямаше нищо от онази високомерна бавна походка, характерна за много жени от общността на бизнесменките. Той почака малко, сетне заключи колата и тръгна след нея пеша като пресече улицата. Вървеше бавно, за да й даде възможност да се отдалечи от него.

Те продължиха по същия начин: тя вървеше напред по другата страна на улицата, мина няколко пресечки, докато пое пътя си към хотел „Четири сезона Олимпик“. Влезе в хотела през страничния вход. Болд пресече улицата, приближи се внимателно и натисна бавно тежката входна врата, оглеждайки фоайето, преди да влезе. Тя изчезна по стълбите нагоре.

Фоайето на „Четирите сезона“ беше в стила на грандхотелите: дебели мраморни колони, много медни обковки и луксозни килими. Болд се доближи до портиера, извади значката си и я показа.

— Една жена в мушама и светлолилава рокля току-що влезе. Не сте могли да не я забележите!

Портиерът — мъж с меки черти, на възраст около трийсет и пет, погледна Болд в очите мълчаливо.

— Бих искал да ми съобщите, когато тръгне да излиза. Предвижда се бакшиш! — добави Болд.

— Служебен бизнес? — учуди се портиерът.

— Ще бъда във вашата зимна градина! — отвърна Болд, като прибра значката.

Изтегли се безшумно зад ъгъла и влезе във великолепен салон. Имаше вид на гигантска оранжерия — цветя, зеленина, зреещи плодни дървета изобилстваха. Приповдигнат концертен подиум в далечния ъгъл, черен и полиран като китайски емайл, събуди желанието на Болд да свири. Сервитьорката беше освежаващо млада, учтива и любезна. Когато той си поръча само чаша мляко, тя с нищо не показа изненада или разочарование, както правят други. Дори му благодари, постави чиста салфетка пред него и се отправи за поръчката. След няколко минути се върна с леденостудено мляко. Той го изпи малко неприлично на един дъх и избърса образувалия се над горната устна мустак. В отсрещния ъгъл някаква двойка си бъбреше оживено. Доста възрастни и доста щастливи изглеждаха двамата. Той се надяваше, че би могъл да завърши по същия начин. Мисълта обаче се пренесе върху Черил Крой и той си представи картината на нейното ужасено лице на цветната снимка. Стомахът му болезнено се сви. Изяде още два сандвича. Очакваше с нетърпение да прочете протокола от аутопсията и да разбере нещо ново за Крой. Док Диксън беше един от най-добрите съдебномедицински следователи в страната. Също като Болд той прояви лична амбиция в разследването на серийните убийства. Както при разследване на всяко убийство, така и тук, съдебномедицинската експертиза беше толкова важна, колкото и работата на другите следователи. Съдебномедицинският център не се ограничаваше само в разследването на местопрестъплението, в осигуряването и идентифицирането на веществените доказателства. Неговите патолози и техните помощници често биваха главни свидетели на обвинението.