Ридли Пиърсън - Подводни течения

— Какво можете да ми кажете за нейния живот вкъщи? Нейните навици? Например дърпаше ли завесите през нощта?

— Да, сигурен съм!

— А прозорците? Имаше ли навика да ги оставя отворени? Намерихме два отворени на горния етаж.

— Къщата е малка. Става много горещо на горния етаж, когато работи отоплението. Тя доплащаше за отопление всеки месец. Нямаше съквартирант. Държеше задната стая, понеже искаше аз да й стана съквартирант. Както и да е, но за отоплението трябваше да се мисли. Трябваше да се отварят два прозореца, за да се балансира температурата в цялата къща. Долният етаж се нуждае от повече изолация.

— Затваряше ли тя прозорците при дъжд?

— Вие не бихте ли ги затваряли? Разбира се, че да! Чуйте! Тя пускаше отоплението от време на време. Да кажем, когато ме нямаше, тя трудно се справяше. Може би аз съм виновен за всичко това.

Интонацията в гласа на Маркет тревожеше Болд.

— Вие сте много напрегнат, нали? — попита той.

— Разбира се, че съм напрегнат! Вие сте полицай, нали така? Чуйте ме, лейтенант, последният път, когато бях с Черил, двамата бяхме в леглото и гледахме телевизия.

Болд не поправи грешката в званието.

— Следващото нещо, което узнах, беше от вестниците. — Маркет замълча, огледа угарката, после я смачка с върха на обувката си. — Преди две седмици тя ми предложи да се преместя при нея, както ви казах. Отказах. Тя знаеше, че нещата при мен не стояха добре във финансово отношение, а освен това аз не знаех какви са нейните мотиви. Не исках милостиня. Аз съм разведен. Жена ми изчезна, след като загубих работата си в Боинг. Харесвах Черил много, но не бях сигурен, че я обичам. Няма ангажименти. Мисля, че тя се чувстваше по същия начин. Работехме в това направление, проверявахме себе си. Но аз не можех да се преселя при нея. Нямаше да бъде хубаво и за двамата. Но ако бях?… — Той повдигна рамене отново. — По дяволите. Кой знае?

Болд почака малко, преди да постави следващия въпрос.

— Обличаше ли тя нощница за сън? Или някаква роба?

— Вие сте само сърце, ей, лейтенант! Зная, зная, вие имате работа да вършите. Не позволявате да се бавя. — Маркет издърпа последната цигара от пакета и я запали, преди да отговори. — Тя имаше нощница, но я държеше на закачалката в банята и, за да бъда откровен, не я употребяваше често. — Той се усмихна малко глупаво.

— Намерихме бутилка от мляко до нейното легло.

— Нейната закуска. Тя закусваше преди сън — бисквити и мляко — всяка нощ, по навик.

Думата „навик“ привлече вниманието на Болд.

— По кое време? Имаше ли определен час? — Болд забеляза някакво вълнение в собствения си глас.

— Преди лягане. Не зная. Защо?

— В кухнята ли закусваше или горе в стаята си?

— Имаше навика да си хрупка бисквити, знаете ли? Отхапе от бисквитата, пийне мляко — не бързаше. Горе в спалнята. А какво значение има това?

Болд откъсна изписания лист от бележника си и го подаде на Маркет.

— Попълнете каквото можете, моля? Ако го направите тази нощ, бихте ми помогнали много.

— Добре, няма проблеми.

— Позвънете ни. Някой от нас ще спре наоколо и ще дойде да го вземе.

— Какво толкова важно намирате в закуската, лейтенант?

— Сержант! — коригира го Болд и му подаде ръка.

Въпреки опита на Маркет да избърше ръката си с престилката, тя беше мазна и топла.

Миризмата на клано месо преследваше Болд през целия ден.

Съдебномедицинската служба на графство Кинг се помещаваше в сутерена на Медицинския център „Харбър Вю“. Болд идваше тук доста често. Не му харесваше, но идваше предимно, за да наблюдава аутопсии или да дискутира детайли по някакво следствие. От началото на серийните убийства, при всяко посещение му оставаха единствено напразните надежди.

Доктор Роналд Диксън, главният патолог, имаше дълбок, силен глас, но говореше меко и небрежно. Едър мъж, с големи и винаги чисти ръце. Като придирчив човек, Диксън изпитваше удоволствие да си почиства постоянно ноктите. Носеше сив панталон и бяла лабораторна престилка със значката на Следствения департамент върху джоба. Ръкуваха се с Болд и той хлътна в едно кресло, което сякаш го погълна.

— Дяволски лош късмет! — каза той.

— Да! — отвърна Болд.

— Нищо особено, по дяволите, не мога да ви кажа за Крой. Умряла е от задушаване — удушване, като предишните. Регистрирах раните в гърдите като „перимортем“. Този път са повече на брой — седемнайсет. Бих искал да ви кажа кога точно са нанесени, но не мога. Смъртта е настъпила по някое време през нощта в неделя. Това е почти най-доброто, което мога да направя. Ние получихме тялото след два дни, както знаете. Няма начин да се уточни времето на смъртта и на нанасянето на раните. Изпратихме ръчните чанти в лабораторията, не сме докосвали нищо върху пръстите и ноктите.