Ридли Пиърсън - Верига от улики

Насърчен от откриването на отвертката, Дартели пребърка три пъти всеки един от джобовете, като отвращението му малко се позасилваше след всеки опит. Липсващият стопер беше точно този вид досадна подробност, която би го преследвала и усилвала подозренията му и по този начин чувството му за вина.

Ричардсън, която сменяше филма, обърна внимание на малкото предно джобче на мъртвия.

Детективът не беше го забелязал, той беше пришит под линията за колана, но над десния джоб. Можеше да чуе гласа на Уолтър Зелър, който му се кара за недоглеждането. Зелър не можеше да търпи подобни грешки.

В облаците блесна далечна светкавица, наелектризирайки небето. Миг след това забоботи и прогърмя гръмотевица над река Кънектикът, прозвучавайки с шум на скали, които се изсипват надолу от висок хълм, прокънтявайки с ехото си в очертаните от високите сгради празни пространства. Това беше една от тези нощи, когато Дартели би желал да се изкачи на покрива и да изпие една бира, докато чака да завали дъждът — изпитвайки радост от светлинния спектакъл, или да излезе с колата си от града и да вземе кучето си Мак на разходка в гората. Вместо това ръката му беше в кървавия джоб на мъртвеца, а в гърдите му се беше свила буца от страх.

Той мушна обвития си в ръкавицата показалец в малкото джобче и измъкна малкия болт от алуминий и приспособлението, с което той се поставяше в рамката на прозореца.

Няколко едри капки дъжд удариха тротоара като малки бомби.

Ричардсън вдигна поглед към небето.

— Обожавам летните дъждове — каза тя, разтърсвайки късата си коса вляво и дясно.

Чувство на облекчение обзе Дартели при тази находка. Но и при това положение самоубийството продължаваше да го тревожи и въпреки че си пожелаваше да се освободи от него, това смущение упорстваше. Той се вгледа в смачканото лице на жертвата — можеше само да се досети къде се е намирал носът. Преди час този човек е бил жив и топлината на тялото, и близкото присъствие на смъртта имаше върху детектива необичаен и силен ефект: той не беше безразличен към жертвата. Много хора не бяха безразлични. Младоците полицаи не бяха безразлични. Членовете на семейството не бяха безразлични. Даже тези с дълъг стаж в службата не биха могли да се примирят лесно.

Дъждът се усили, надигна се лекият вятър и отнесе част от горещия сух въздух. Нощта се разтвори като завеса. Дъждът изми червената кръв от ръката му и от алуминиевия стопер. По тротоара се изливаха струйки кръв — размити, розови.

— Това е като божи отговор на тази горещина — додаде тя, с лице все още обърнато към небето и с мокра прозрачна блуза.

— Да — кимна Дартели. — Разбирам те.

Имаше желание да разговаря с червенокосата, с приятелката на Стейпълтън — ако можеше да бъде намерена — независимо от цвета на косата й. Искаше това нещо да се затвори, тайната му да бъде защитена, но се страхуваше, че няма да стане. Главата без лице като че ли го оглеждаше.

— Какво? — попита той лицето изведнъж, остро. Беше ядосан.

Дъждът се усили още повече. Съдебните медици го приближиха с торбата за трупа. Трябваше им тялото. Сега. Искаха да се измъкнат от дъжда.

— Джо — каза Ричардсън, гласът й издаваше тревога от избухването му, — да се махнем от дъжда.

Дартели не можеше да свали погледа си от лицето. То искаше нещо от него.

— Джо… — повтори тя, пристъпвайки по-наблизо, видимо разтревожена.

Дартели се изправи и мина покрай нея, навлизайки в дъжда и отправяйки се към волвото със светещите мигачи. Нов гръм се изсипа от небето, разтърсвайки прозорците на близката сграда. Не му се искаше да разговаря с никого. Даже с нея.

Изпита съжаление за предишните си действия и помоли Бога за още един шанс. Помоли се на Бога Дейвид Стейпълтън да е просто едно нелепо съвпадение. Хората скачат от прозорци , настояваше неговият логичен глас.

Но сърцето му беше на друго мнение.

Теди Браг приличаше на кандидат за сърдечна хирургия. Дартели се безпокоеше за него. Кожата му имаше цвят на разводнено сирене и му липсваше онази енергия, която му беше донесла прякора Бъз. Очите му бяха налети с кръв, дишането му затруднено и си беше закопчал неправилно ризата, което го превръщаше в старец, но на Дартели не му достигна смелост да посочи тази грешка, защото Теди Браг беше особено чувствителен към подобни забележки и когато настроението му се вкиселяваше, всички край него страдаха.

— Разполагам всичко на всичко с щаб от двама, не забравяй — измърмори той, като преди това се извини, което смути Дарт. — И трябва да движа тази работа чрез Ковалски — съвсем добре съзнавам това — но ти си този, който попита за апартамента, така че на теб се обадих.