Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Ако исках разрешение, щях да те попитам…

Тя му подаде салфетка и посочи собствената си брадичка. Нокс избърса червилото на Ейми.

— Беше част от прикритието ми — възрази той.

— Няма нужда да ми се обясняваш — саркастично отбеляза Грейс. — Аз мисля да поостана още малко, за да пробвам още веднъж да видя домакина ни насаме. Тревожа се за Еди. Не се съмнявам, че човек като този може да стои зад всичко това.

„Типично по китайски — помисли си той. — Нищо конкретно.“

— Той предложи ли ти да преговаря за откупа? — попита Нокс.

— Тръгни си, когато искаш. Може би преди това няма да е зле да разиграем малка сцена и след това да ме зарежеш сама. Понякога мъжете са крайно предвидими… — предложи Грейс.

— Може да ми зашлевиш шамар — досети се Нокс.

— С удоволствие — прошепна тя.

— Срещата ни си остава за шест сутринта — припомни й шепнешком той.

— Не забравям толкова бързо — отвърна тя, а погледът й се задържа малко по-дълго върху петънцето от червило, което все още си личеше в края на устните му.

— На ъгъла на „Хуахай“ и „Маоминг“ — каза Нокс, — близо до входа за метростанцията.

Тя му залепи звучен шамар, с което накара околните да се обърнат. Той се хвана за лицето и си тръгна, пробивайки си път през тълпата.

Тази мацка имаше опасна дясна ръка.

21:10 часа

Нокс постоянно вземаше мерки, за да не бъде проследен, затова се наложи да се отбие и в хотел „Джин Джанг“, където официално бе регистриран. Реши да се качи с асансьора до стаята като всеки нормален гост, а и така щеше да свари неподготвен евентуалния си преследвач.

Щом влезе вътре, погледът му веднага се спря на дебелия кафяв плик, който лежеше на леглото. Опипа го внимателно, преди да го отвори — вътре имаше нещо твърдо и малко по-малко от размера на книга.

В следващите няколко минути се зае да придава на стаята вид, сякаш някой постоянно живееше в нея, като не откъсваше очи от кафявия плик, затворен с телбод и плътно облепен с тиксо.

Най-накрая разкъса опаковката и извади съдържанието — беше преносим хард диск в сребриста алуминиева кутия. Два пъти провери плика, но нямаше никаква бележка или надпис.

„Козловски — помисли си Нокс, — няма кой друг да е.“ Преди да се обади на Дулич, за да му даде дневния си отчет и да попита дали той нямаше нещо общо с хард диска, Нокс извади джипиеса и прослуша седемте гласови бележки, оставени от Данър. Записани на устройството, думите му бяха кратки, не издаваха никаква емоция и звучаха почти безлично, но Нокс ги пусна по няколко пъти, за да чуе отново гласа на приятеля си. Страдаше от носталгия — състояние, от което смяташе, че се е излекувал напълно след службата при военните, а последните му истински приятелства, за които вече почти беше забравил, бяха много отдавна, още от времето на службата му в Кувейт.

Трябваше да прослуша последния запис няколко пъти, за да разшифрова бележките на Данър.

Добавка към предишния маршрут: извънредна отбивка. Оставена тежка пътна чанта. Задънен край. Цивилният охранител си тръгва, оставяйки двама хуни като пазачи на входа.

Хуни… Дали това не бяха монголци? И то по маршрута за разплащане на Лу? И бяха включени по-късно в играта?

Нокс се замисли над това, докато слизаше с асансьора във фоайето. Използва електронната си карта, за да влезе в празния бизнес офис към хотела. Включи хард диска към един от компютрите и отвори директорията на паметта му. Опита се да търси по ключови думи „Лу“, „подкупи“, „плащания“, „поощрения“, „Бертолд“, но не попадна на нищо. Последните текстови документи, съставени на Word, бяха писма до жена му Пеги, а след като ги прочете, Нокс изпита само вина и гняв. Трябваше да се обади на Пеги, дължеше й го. Но не сега. Намери най-скоро отваряните файлове на Excel, но и те не се оказаха много полезни: бяха сметки на разходите. Нямаше нищо, което да сочи към Лу. Може би Грейс можеше да намери някакви важни файлове, но на пръв поглед Нокс не вярваше сметките на Лу да се намират на хард диска на Данър.

Изключи устройството, излезе навън и си купи втори външен хард диск, след което накара тийнейджъра зад щанда в магазина да копира съдържанието на първия върху новия. Копирането на файловете отне четиридесет и пет минути, а Нокс остави на момчето бакшиш, който се равняваше на седмичната му заплата. След това се върна в стаята си и реши да се обади.

— Давай — започна направо Дулич от другата страна на линията.