Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Катрин Ву — представи се жената. — Аз също ще се радвам да се запознаем. Да запиша ли, че ще дойдете с придружител?

— Да. Ще водя един клиент с мен, благодаря ви.

Щом затвори, Грейс чу някой да се покашля зад нея, обърна се и през главата й веднага мина мисълта каква част от разговора беше доловила Селена Минг, асистентката на Алън Маргарт.

Настана неловка тишина, но и двете не казаха нищо.

— Поздравления за новия апартамент… — започна след миг Селена.

— Обещанието си е обещание. Когато се съгласих да работя за компанията, бяха постигнати определени уговорки — заяви Грейс, която знаеше, че само заместниците на вицепрезидента на фирмата и хората над тях в йерархията имаха право на такова луксозно настаняване. Замисли се как ли изглеждаше това в очите на останалите служители китайци. — Защо не седнеш при мен? — попита след малко, посочвайки свободния стол до себе си.

— Не мога.

— Моля те.

Макар и с нежелание, Селена се настани до нея.

— Хубав ли е? Апартаментът, имам предвид? — попита тя.

— Много… — отвърна Грейс. — Желаеш ли да го видиш някой път?

— О, моля те, не бих искала да те притеснявам — отвърна момичето.

— За мен не би било притеснение. Всъщност господин Маргарт смяташе да ми изпрати ГФО — Годишните финансови отчети — вкъщи. Може би ще бъдеш така добра да ми ги донесеш, когато идваш?

— Ще трябва да попитам господин Маргарт, но ако той разреши, със сигурност! — отвърна момичето.

— Добре. Много ти благодаря. — Грейс се надяваше да избегне това препятствие, но чрез отправяне на молба до трето лице щеше да притисне Маргарт или да й даде счетоводните документи, или да обясни на Брайън Праймър от „Ръдърфорд Риск“ защо не желае да го направи.

— Да, аз също ти благодаря — оживи се момичето и усмихнато стана да си тръгва.

Вниманието на Грейс отново се върна към поканата за коктейла. Налагаше се да се свърже с Нокс. А след това щеше да й трябва и нова рокля.

10:25 часа

квартал Хуанпу

Въздухът в града беше сивкав и гъстите облаци прах замъгляваха видимостта. Пешеходците по улиците, мотористите и велосипедистите носеха стерилни маски на лицата си, за да се предпазят от вредния смог.

Козловски чакаше пред входа на полицейския склад за конфискувани превозни средства, а вратата му беше обозначена само с една малка табелка.

— Ако това се получи — заяви Козловски, — аз ще си избера някои от бракуваните неща, но след това ще си платя. Не приемам подаръци.

— Дадено — съгласи се Нокс.

— Колкото до другото ти не толкова деликатно искане, ще ти кажа само едно: пристъпвай внимателно, приятелю.

— Някакъв инспектор Шен е разпитвал шефа на „Бертолд Груп“ Алън Маргарт за американски филмов екип и изчезналия му оператор… — Нокс преразказа това, което Дулич му беше споменал при редовния им разговор вчера вечерта. Знаеше, че при искането на услуги директният подход бе най-правилен и че само така можеше да се добере до лаптопа на Данър, в случай че Козловски го беше взел, както Нокс подозираше.

Самият Козловски с нищо не издаде, че казаното му е направило някакво впечатление или че знае нещо по въпроса. Това беше нова територия за приятелството им.

Погледът на Козловски се спря върху ожулените кокалчета на ръцете на Нокс. Не беше чак толкова трудно да научи, че някакъв американец е бил нападнат на стълбище в жилищна сграда или че същият този американец е зарязал мотопед в една от малките улички на бедняшки квартал.

— Като се имат предвид ограниченията, с които се сблъсква правителството ни, когато води разследвания в Китай… ако някога ти потрябва помощник… — започна Нокс.

— Млъкни! — приятелски го скастри Козловски, сетне го погледна изпитателно. — Проверих онази лична карта, както ме помоли. Истинска е. Издадена е в Пекин.

— Истинска ли е? — учуди се Нокс. През цялото време беше смятал, че картата ще се окаже фалшива.

— Точно така. Значи този или е китаец, или има много добри връзки — продължи Козловски, — а това ще рече: „Не се занимавай“.

— Вече съм започнал… — отвърна Нокс. — Кой би могъл да издейства истинска лична карта специално за наемните си биячи?

— Не искам дори и да си помислям за това — заяви Козловски.

— Но аз искам.

— Не, не искаш — отвърна Козловски и отвори вратата на склада, за да влязат. Показа идентификационната си карта на служител от Американското консулство на човека от охраната.

Без да продума, охранителят ги поведе към задната част на помещението, където ги посрещна около четиридесетгодишен китаец с набръчкано от акне лице и мазни ръце. Беше началникът на име Уок.