Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

— Също и телевизор с плосък екран — продължи да изброява Грейс, — поне един метър в диагонал. Искаме и лампи за четене от двете страни на леглото, но да не са флуоресцентни, от тях кожата жълтее отвратително.

Брокерката продължи да си записва.

— Не че ще имаме много време да четем — допълни палаво Грейс и се усмихна лъчезарно на Нокс. — Нали?

— Ах, ти! — засмя се той и я бутна по рамото, така че тя се претърколи по гръб на леглото.

— Ха! Искаш да си поиграем ли? — подразни го тя.

— Да го отложим за после — отвърна Нокс.

— Разбира се, наемодателят ще трябва да плати за ремонта — продължи Грейс. — А любимият ми ще плати за телевизора и за кабелната.

Нокс пое ръката на Грейс и й помогна да се изправи.

Тя погледна към агентката и побърза да добави на шанхайски:

— Извини капризите ми, сестро, но много държа на този мъж… Всеки миг, прекаран с него, е страшно важен за мен.

— Разбира се — отвърна момичето.

Нокс се престори, че не разбира и дума от казаното.

— Сега ще ви оставя и ще отида да говоря с техниците за цените — обясни Грейс. — Става ли?

— Недей да се бавиш — настоя Нокс.

— Не мога дълго да стоя далеч от теб! — отвърна тя, изправи се и побърза да се шмугне покрай брокерката.

— Телефонът ти — извика Нокс след нея и й подаде дамската чанта и торбата, в която бяха натъпкали дрехите си. — Ще ти изпратя съобщение, когато стане време за тръгване.

Агентката покани Нокс да отидат в кухнята.

— Мисля, че ще се впечатлите от обзавеждането тук и в трапезарията… — поде момичето.

— Не чак толкова — отвърна Грейс на път за входната врата. — Няма да се престараваме с готвенето.

Няколко минути по-късно Грейс вече стоеше пред вратата, обозначена с надпис „Седем лебеда“, след като бе преминала покрай „Седем езера“ и „Седем клисури“ по-назад по коридора. Пое си дълбоко дъх и почука.

Отвори й двадесетинагодишен младеж с опърпан вид — тениската му бе цялата омазнена и на петна, а кожата на пръстите му бе пожълтяла от никотинов дим.

— Къде е той? — попита ядосано Грейс на шанхайски.

Тя се втурна през вратата покрай слисания младеж и нахълта във всекидневната, където на дивана пред плоскоекранния телевизор се бяха проснали още три момчета. Ниската масичка пред тях бе покрита с празни кутии от пица, смачкани найлонови опаковки и кутийки от „Ред Бул“.

— Кажете ми къде е! — изкрещя тя, недоволна от вида, в който заварваше всекидневната в апартамента на Лу.

Очевидно жилището служеше като общежитие, приютяващо и другите момчета. Мястото бе претъпкано с бамбукови рогозки за сядане, възглавници, одеяла и мебели на ИКЕА. Отделянето на вещите на Еди от цялата тази бъркотия бе почти невъзможна задача, за която нито разполагаха с необходимото време, нито можеше да стане достатъчно дискретно.

Тя продължи смело към една врата и я отвори със замах.

— Тук ли се криеш? — извика тя.

Тази стая изглеждаше доста по-добре и беше по-разтребена. В ъгъла имаше фотьойл, а до него малка масичка и лампа за четене. Имаше и бюро на ИКЕА, явно комплект с шкафовете в дневната, по-малък плоскоекранен телевизор, игрова конзола, дивиди и приемник на кабелната телевизия. Грейс реши, че това сигурно беше стаята на Еди.

Закрепен за две метални жици, от тавана висеше бамбуков прът, на който бяха преметнати чифт изпрани панталони, две ризи и две спортни сака, обвити в найлонови опаковки. Грейс отвори гардероба и откри, че е пълен с празни куфари и чанти за електронно оборудване.

Спря се пред дигиталната фоторамка на бюрото, която тъкмо показваше снимка на Джиан Лу, а само след миг се смени със следваща. Това потвърди съмненията й. Сърцето й подскочи. Джиан Лу изглеждаше малко по-възрастен, отколкото го помнеше, но беше станал още по-красив, ако това въобще бе възможно. Имаше все същия топъл кафяв поглед. За миг Грейс остана без дъх.

Усети нечие присъствие зад гърба си и без да се обръща, попита:

— Къде е той?

— Не сме го виждали от няколко дни — информира я съквартирантът му.

Тя се извърна бавно:

— Друго момиче ли има?

— Откъде да знам? Той е голямо момче. Не се налага да вървим по петите му. Може би трябва да провериш в дома на родителите му. Той се намира… — започна да обяснява момчето.

— На остров Чунмин. Да, знам. Ей, малкия, да не мислиш, че не познавам Еди? — прекъсна го тя, а забележката й очевидно не се хареса на момчето.

— Разправят, че са го хванали от „Триад“ — отвърна то.

„Но ако бяха от «Триад» — помисли си Грейс, — защо не са преобърнали апартамента наопаки?“