Ридли Пиърсън - Шанхайска афера

Тя се показа от сградата след няколко минути, отключи един от велосипедите, паркирани отпред, и потегли. Шен Деши я последва, давайки й солидна преднина.

Живееше в порутена четириетажна сграда, каквито той беше виждал с хиляди. В нея имаше не повече от шест семейства, като всяко от тях населяваше пространство от около една голяма стая. Деши слезе от колата и я последва. Нямаше по-добър от него в проследяването пеша. Щом жената съвсем спокойно влезе в апартамента си на третия етаж, инспекторът разбра, че тя дори не се беше усетила, че е следена.

Не искаше да й даде време, за да се окопити. Затича се към вратата и я изрита силно. Тя поддаде, удари се в стената и отскочи обратно към него, а Шен Деши скочи вляво и инстинктивно издаде напред раненото си рамо, за да я спре.

В дясната си ръка стискаше камък.

Жената пред него държеше бебе.

Гледката на детето го стъписа и той се спря. Жената беше толкова млада, че Шен си я беше представял как дели апартамента с още четири-пет момичета на нейната възраст, а вместо това, се оказа очи в очи с втори полицай — мъж, при това едър. Униформената му риза беше разкопчана. Определено изглеждаше ядосан. Държеше сгъваем нож.

— Това е той! — каза полицайката. — Онзи със свирката.

Шен веднага съжали за глупостта си. Бе позволил на привързаността и емоциите да ръководят действията му. И откога така? Откакто тази кучка бе откраднала бъдещето му изпод задната седалка на колата…

— Искам само парите си — заяви Шен.

— Какви пари? — попита жената с непоколебим тон.

Съпругът й не каза нищо, само пристъпи към Шен и стисна ножа по-здраво в юмрука си.

— Сигурна ли си? — попита мъжът.

— Съмняваш ли се в мен? — отвърна му полицайката. — Човек не забравя подобно нещо! — изсъска тя и плю на пода. — Все още усещам отвратителния му вкус.

Решимостта в погледа на съпруга вещаеше само проблеми. Шен Деши почти бе готов да се откаже от парите си, но не би си позволил да бъде заплашван и унижаван от двойка пладнешки обирджии.

— Парите! — настоя той. — След това си тръгвам.

Само дето не си беше направил правилно сметката за съпруга. Мъжът скочи и се засили, но не към него, а към вратата, блокирайки единствения изход навън.

Жената бе оставила бебето в креватчето му и също се беше въоръжила с нож.

— Можем да преговаряме! — извика Шен и почувства тежестта на безполезния камък в дланта си. Не че не можеше да надвие мъж и жена, въоръжени с ножове. Можеше да го порежат или намушкат, но, общо взето, би могъл да го преживее. Само че свирепият поглед на съпруга беше това, което смразяваше кръвта във вените му.

— Не тук — обърна се спокойно мъжът към жена си.

— Знам едно място. Далече е и е изоставено. Идеално е — каза полицайката.

Шен Деши си спомни за окървавената вода по масата за транжиране и за звука, с който се оттичаше в канала.

— Нека бъдем разумни — предложи Шен Деши.

16:40 часа

Хонконг

Двама служители на „Ръдърфорд Риск“ посрещнаха Нокс, Грейс и Дейвид Дулич на частния терминал на летище „Чек Лап Кок“ в Хонконг. Успяха бързо да преминат през имиграционните проверки и бяха отведени до черен мерцедес, който ги чакаше на паркинга. Дулич и Нокс бяха оставени в близката болница „Принцеса Маргарет“, където прегледаха набързо залепената със секундно лепило рана на Нокс, сложиха му инжекция с антибиотици и му предписаха някакви лекарства. Той остана там, за да чака новини за състоянието на Дулич.

Грейс се прибра у дома, за да разопакова нещата си и да се почисти. Шофьорът услужливо отвори багажника на колата и мина отзад, очаквайки да прибере куфара й.

— Всичко е наред — каза Грейс. — Нямам багаж.

— Джентълменът ме помоли да ви предам това, мис — обърна се към нея шофьорът, извади пътна чанта с надпис „Найк“ от багажника и я остави в краката й. — Както и това — добави той, бръкна в джоба си и извади оттам един червен плик.

— Благодаря ви — каза Грейс, объркана. В себе си не носеше дори пари, за да му остави бакшиш.

Шофьорът затвори багажника, усмихна й се, върна се обратно зад волана и потегли.

Грейс усети, че гърлото й е пресъхнало, а ръцете й трепереха. Отвори плика и прочете оставената в него бележка само с няколко думи: „За Едуард. Чест“. Нямаше подпис. Тя се наведе, за да вдигне чантата за дръжката, и си спомни тежестта й веднага щом я сложи на рамо. Беше забравила за това. Нямаше и никаква представа как Нокс бе успял да се сдобие с нея, но бележката не й оставяше никакви съмнения — само той можеше да го е сторил.