Том Кланси - Мрежата

Тайрън яхна мотора си и отпраши. Гридли въздъхна. Имаше къде по-тревожни неща в главата си.

Четвъртък, 30.09.2010, 11:55

Куонтико

Тони Фиорела още загряваше, когато видя Ръсти да влиза в залата. Той й помагаше със светнало лице. Беше облечен в спортен екип.

Ръсти се оказа добър ученик — схватлив и доста подвижен, макар и свикнал да разчита на силовото надмощие малко повече, отколкото трябва. Нищо, един ден, когато стигнеха до хватките на серак, то също щеше да му е от полза. Но всяко нещо с времето си. Важното е, че беше много редовен и допълнително упражняваше всяка научена хватка. Все още му беше малко трудно да свикне да се придържа в непосредствена близост с противника — имаше чувството, че това сковава движенията му и пречи на техниката, но скоро щеше да се получи.

— Здрасти, гуру Тони.

— О, Ръсти. Почваме ли?

Той кимна. Застана с раздалечени стъпала и ръце покрай тялото. Дланите му бяха обърнати напред, а пръстите сочеха към земята. Това беше една от началните позиции в „силат“. За разлика от повечето традиционни японски стилове, индонезийската бойна техника използваше само няколко специални термина, един от които беше „джага“ — „внимание“.

— Джага! — погледна го Тони незабавно, заела огледална на неговата позиция. Нейната гуру беше абсолютно права — преподаването се беше оказало от полза и за самата нея. Беше премислила отново всичко, беше си изяснила много неща и беше организирала в стройна система познанията си, за да ги предаде по възможно най-достъпен начин. Ето например церемониалният поклон, който досега беше изпълнявала автоматично, просто по навик, като едно плавно и продължително движение, сега трябваше да бъде разчленен на основните си съставки, всяка от които беше наситена със смисъл.

— Представям се пред моя Създател… — И в същото време изнасят левия крак малко преди десния, с леко свити колене и ръце вляво, с дланите надолу — лява върху дясна.

— Представям се с овладяното от мен изкуство, за да дам най-доброто от себе си… — Ръцете се издигаха със събрани, обърнати нагоре длани, наподобяващи разтворена книга. След това дясната се свиваше в юмрук, а лявата я обгръщаше и двете заедно се прибираха към гърдите.

— Моля Създателя да ми разкрие невидимото за очите… — Отново „разтворена книга“ и длани, които закриват очите.

— … да го отпечата върху сърцето ми… — Длани, притиснати една към друга като в класическата молитва „намасте“ и издигнати към сърцето.

— … до самия край.

Последно движение, повтарящо второто — с длани долу, вляво.

— А сега, покажи ми първата „джуру“ — кимна Тони.

Ръсти започна да изпълнява движенията стриктно, съсредоточено.

Това бяха най-простите хватки, но те бяха в основата на всичко. Овладееш ли тях, тънкостите на следващите не биха били сериозна пречка. Също както в живота.

Четвъртък, 30.09.2010, 12:30

Куонтико

Селки си взе кола, пиле в сладко-кисел сос и ориз от китайското ресторантче, където „мишената“ имаше навик да обядва. Денят беше топъл, подухваше лек ветрец и тя реши да седне отвън на една от масичките. Беше облечена в широка сива тениска и черни шорти. Този път се беше дегизирала като брюнетка, с бейзболна шапка и тъмни очила — съвсем ново превъплъщение.

Ето го и него — върти педалите на триколката, задъхан и зачервен от обедното слънце.

Селки си сипваше ориз и пиле от картонената кутия и разбъркваше с дървените пръчици — изглеждаше напълно погълната от заниманието си, пък и гозбата ухаеше доста апетитно.

Още поне десетина посетители на заведението бяха седнали на открито и се наслаждаваха на вкусната китайска кухня и на милувките на есенното слънце. Селки се хранеше спокойно, наведена над чинията, без да се заглежда по другите маси.

Само мимоходом, с периферното си зрение отбеляза, че „обектът“ паркира триколката, свали си каската и влезе в ресторанта. Забеляза и друго — че обектът съвсем не изглежда зле. Спортният екип подчертаваше атлетичното му телосложение, а Селки, въпреки напрегнатата си, мъжка професия, беше жена до мозъка на костите си. Въпреки че обикновено гледаше да не смесва двете неща. Работата си е работа. Мора Съливан можеше да прави чудеса в леглото, но Селки не можеше да си го позволи — това би означавало да поеме голям риск.

Наистина веднъж, преди години, се беше засякла с „обекта“ си в един бар. Завъртя му главата и вечерта завърши в неговата стая в хотела. Селки, разбира се, нямаше нищо против. Мъжът си го биваше и преживяването определено си струваше.