Том Кланси - Мрежата

А когато той най-после заспа, изтощен и доволен, Селки извади пистолетчето си и му пръсна черепа. Сигурна беше, че смъртта настъпи мигновено — дори не беше успял да почувства болка. Селки беше доволна от себе си — беше му дарила блаженство в последните мигове, преди да отнеме живота му. Самата тя не би имала нищо против такава смърт — след миг на върховна наслада, изведнъж, още преди да се усетиш.

И все пак онова, което стори тогава, беше глупаво — импулсивно и недомислено. Беше оставила следи в хотелската стая, бяха я видели на рецепцията, въпреки че беше преобразена — както винаги, когато работеше. Тогава просто имаше късмет и не пострада, но почти веднага осъзна грешката си и съжали за допуснатата непредпазливост. Оттогава си знаеше — за всяко нещо си има време. И място. Рискът и без това беше прекалено голям.

Дояде си пилето, но все още ровеше ориза в чинията си замислено.

Дали вече не беше дошъл момента да действа?

Петък, 01.10.2010, 07:00

Киев

В Киев имаше няколко прилични ресторанта, но Плеханов предпочете да поръча закуска в стаята си. Беше наел апартамент на шестия етаж в новопостроения хотел „Хилтън“ — с прекрасна гледка към река Днепър. Прозорците бяха снабдени с електронни вибратори, които мигновено щяха да засекат лазерен лъч, насочен натам от отсрещните сгради, и да сигнализират. Бяха освободили сервитьорите, а вратите бяха заключени — изобщо бяха взети всички допълнителни мерки за сигурност, които щяха да осуетят появата на някой неканен гост. Разговорът трябваше да бъде проведен при най-строга секретност.

Плеханов посрещаше гостите си с възможно най-откритата приятелска усмивка, зад която никой не можеше да проникне. Днес поканени на поверителен разговор бяха няколко видни политици, изпрали доста милиончета с благословията на Плеханов. За утре беше насрочена срещата с висшите военни.

След няколко дни Плеханов щеше да бъде на стотици километри оттук, но ситуацията щеше да се повтори. Отново щеше да посреща политици и генерали в хотелската си стая.

Играчът събираше пионките си. Дотук събитията се развиваха според плана му.

Преди да преминат към сериозния разговор, похапнаха сьомга и бъркани яйца, пиха сок и кафе, побъбриха. Плеханов вдъхваше с наслада аромата на кафето — силно и гъсто, точно по негов вкус, то определено беше надминало очакванията му.

— Нали ми носите новите си трансферни номера? — най-после премина към съществената част Плеханов.

Тримата кимнаха като навити на пружина. Бяха двама мъже и една жена — всички, законно избрани членове на местния парламент — Върховна Рада.

Много добре. Щяха да преведат на негова сметка по електронен път известни сумички… По-точно, по половин милион в местна валута. Сума, незначителна за някой от техния ранг и в същото време тя би била цяло състояние за някой фермер, университетски преподавател или офицер от запаса. Всичко е относително. Пък и те му бяха задължени… Знаеха за какво го правят. Плеханов вече им беше обещал министерски кресла при следващите „демократични“ избори в страната. Марионетно правителство, което щеше да пази гърба му и да играе по свирката му. Но хубавите работи се заплащат. В живота е така.

Утре щеше да се срещне с други две златни кокошчици — двамата украински генерали. Те също даваха мило и драго за по-висок пост и бяха готови да му служат вярно като кучета. Плеханов беше установил една проста истина — подхвърли някой кокал на военните и на законодателите, за да ги спечелиш, пък после… си разигравай коня както щеш. Имаш ли свои хора във висшите ешелони на властта, винаги ще си неуязвим.

Ако позициите на църквата бяха достатъчно силни, щеше да се насочи и натам. Но при сегашното състояние на нещата не си струваше да си хаби патроните, за да вербува някое отче…

— Другарю Плеханов — започна жената някак неуверено.

— Да, кажете, другарко — насърчи я Плеханов.

Жената беше Людмила Комякова, дъщеря на видни партийни ръководители от комунистическо време. Отдавна не го бяха наричали „другарю“.

— Срещнахме известни трудности с… профсъюзите. Игор Булавин заплашва със стачка, ако новата реформа влезе в сила.

— Булавин е глупак — прекъсна я Разин, бивш армейски офицер. — Не берете грижа за това. Всичко се случва. Никой не е застрахован от инциденти. Особено пък Булавин с тази своя бричка…

Плеханов отново се обърна към жената:

— Людмила, смяташ ли, че Булавин наистина представлява чак такава заплаха…?