Том Кланси - Мрежата

За всеки случай извади тейзера от чекмеджето на нощното си шкафче и го мушна в джоба на халата. Знае ли човек? Напоследък бяха зачестили случаите на кражби по домовете.

Погледна през шпионката и видя възрастната дама с пудела. Изглеждаше доста притеснено.

Отвори широко вратата.

— Съжалявам, наистина съжалявам… — забъбри старицата. — Скаут се е отскубнал от каишката си, не знам как е станало… Мисля, че се е вмъкнал в градината ви, за да мине от другата страна… Дали не бихме могли да проверим? Още веднъж се извинявам, но не бих искала да викам, за да не събудя съседите… А видях, че свети…

— Не се притеснявайте — усмихна се Алекс. — Хайде да минем отзад. Заповядайте вътре.

— О, не, не искам да ви безпокоя… Ще заобиколя отвън…

— Не, не, елате, няма никакъв проблем! — увери я той и отстъпи назад.

Дамата го последва, като продължаваше да бърбори:

— Не знам как се случи… Винаги е бил толкова послушен… Никога не ме е разигравал така. Сигурно е надушил нещо в храстите.

— Нищо чудно. Повечето съседи имат котки. Въпреки че… вашето дребосъче си търси белята, ако се закача с ония ми ти охранени котарани.

Минаваха през малката кухничка и почти бяха стигнали до плъзгащата се стъклена врата, когато Алекс изведнъж чу Скаут да лае. Лаят му прозвуча някъде съвсем наблизо. Изглежда, вече не му беше до котки и сега търсеше стопанина си.

— Чухте ли? — възкликна той и се обърна назад…

… точно в мига, в който старицата беше вдигнала бастунчето си като бейзболна бухалка и го беше насочила към него със сурово стиснати устни.

Тя изведнъж замахна…

О, по дяволите!

Майкълс се опита да направи две неща едновременно — да отскочи назад и да извади тейзера от джоба на халата си. Не се справи особено добре нито с едното, нито с другото. Халатът му се омота около един от столовете и го събори, а Алекс се удари лошо в ръба на масата. Добре че падналият стол препречи пътя на нападателката му — това му спаси живота.

— Майната ти — процеди тя, като изненада Алекс дори повече от внезапната атака — такъв език въобще не подхождаше на благородна възрастна дама. Както впрочем и всичко останало… Ситуацията беше абсурдна, но време за чудене нямаше.

Алекс залитна назад и удари главата си в стъклената врата, но стъклото излезе здраво. Главата му — също…

Старата дама яростно срита падналия стол и го отстрани от пътя си, после отново насочи към Алекс бастунчето си и се устреми напред… но Алекс вече беше извадил тейзера от джоба на халата си и натисна спусъка…

О, не! Грешка! В бързината беше натиснал лазера! По дяволите!

Червеният лазерен лъч мина през рамото на старицата и падна върху стената. Алекс извъртя тейзера, насочи го към гръдния кош на старата дама… Тя се оказа по-бърза. Озъби се и метна бастунчето…

То удари Алекс ниско долу, в областта на стомаха. Не почувства силна болка, но ръката му трепна и отново отклони тейзера.

Дамата се извъртя и побягна. Боже, колко беше бърза! Алекс не вярваше на очите си. Вече почти беше стигнала до входната врата. На такова голямо разстояние тейзерът не действаше…

Алекс хукна след нея. Тази жена може и да беше самият дявол, но това си беше неговата къща и как се осмеляваше да нахлува така?!

Отдалечавайки се, тя извика нещо, но Алекс не чу добре какво. Във всеки случай беше набрала добра скорост — спринтираше като олимпийски атлет, бабката му с бабка! Вече знаеше, че това е маскировка и все пак гледката би била доста смешна, ако на някой му беше до смях…

След малко Алекс се отказа от преследването. Безсмислено беше да се опитва да я догони по чехли и халат. Пък и… пряката опасност беше отминала. Бабето си беше плюло на петите. Не му оставаше друго, освен да повика полиция.

Тръгна навътре към къщата, но изведнъж нещо прошумоля в храстите. Алекс насочи натам червения лазерен лъч.

— Стой, ще стрелям! Кой е там?

Никакъв отговор.

Алекс пристъпи внимателно напред.

На земята лежеше и лекичко помахваше опашка, вперило поглед в него, пуделчето на старата дама.

Майкълс поклати глава.

Наведе се и погали кученцето.

— Хайде, Скаут, ела, момчето ми.

Пуделчето близна ръката му.

Алекс въздъхна, гушна го и се изправи.

Какво, за бога, ставаше тук тази нощ?

Четвъртък, 30.09.2010, 23:55

Вашингтон

По дяволите! О, по дяволите!

Селки удряше с юмрук кормилото, все още бясна, и караше надолу по магистралата.

Знаеше, че е излишно да се ядосва и да хаби енергията си. Станалото — станало. Нещата не можеха да се върнат, пък и… сама си беше виновна. Беше дала на кученцето команда „Легни долу!“, но не му беше заповядала: „Мълчи!“. Проклетите котки бяха свършили останалото…