Том Кланси - Мрежата

Съпругата му засега не е дала изявление по повод нелепия инцидент.

Гридли въздъхна.

Кой ли стоеше зад всичко това?

Движението в тази част на града беше доста натоварено — отвсякъде се стичаха туристи, а и климатът беше задушен и влажен, дишаше се тежко.

Беше се запътил към едно не особено приветливо местенце във Френския квартал, наречено Алжир. Обстановката беше доста стряскаща, въпреки опитите на местните власти да направят нещо по въпроса. Вайпърът беше доста надеждна защита, в случай че станеше напечено, но въпреки това Гридли смяташе да не остане тук нито минута повече, отколкото беше необходимо. Имаше опит с виртуалните гангстери и друг път се беше сблъсквал с тях, но предпочиташе да не дърпа дявола за рогата.

Пътят му криволичеше през тесни, бедняшки улички, чиито жители бяха насядали пред къщите и пиеха бира. Погледът на мургавите им лица не предвещаваше нищо добро.

Някои от тях брояха пари и подаваха малки, безформени пакетчета. Имаше и жени с къси поли и наплескани с грим лица, облегнати по стените, предизвикателно заголили бедро.

Дори във виртуалния свят Гридли не би искал да си има вземане-даване с тях.

Още веднъж погледна картата, която носеше. Така… Оставаше му още един завой вдясно. Беше попаднал в уличка, прекалено тясна, за да се разминат два автомобила. Пред него беше клонът на банка „Луизиана“ — помещаваше се в стар фургон сред купчини строителни отпадъци.

Пред вратата на банката беше паркиран чисто нов, металиковосин корвет. Моторът му работеше. От банката забързано излезе някакъв мъж, който на пръв поглед изглеждаше млад, но при по-внимателно вглеждане си личеше, че вече отдавна не е. Той беше облечен в елегантен костюм и носеше куфарче — изобщо имаше вид на бизнесмен, с тази разлика, че…

Изведнъж той срещна погледа на Гридли и се затича към колата. Хвърли куфарчето на задната седалка и сам се метна вътре.

И Гридли разбра — това беше той! Програмистът, който всички търсеха под дърво и камък. Интуицията му не грешеше.

Той рязко даде газ с вайпъра, твърдо решен да препречи пътя на другия автомобил. Щеше да го пипне!

Но корветът се оказа по-бърз. Засега. Нямаше необходимата мощност, за да се мери с вайпъра. Рано или късно щеше да издъхне. Гридли натисна педала и даде газ до дупка.

Вече го настигаше. Процеди полугласно: „Този път няма да ми избягаш, приятелче!“.

Тесните улички забавяха и двата автомобила, но Гридли почти се беше изравнил с корвета и щеше да глътне останалото разстояние за нула време.

Изведнъж шофьорът на корвета протегна ръка и хвърли във въздуха шепа монети.

Поне така му се стори в първия момент. Но след миг Гридли разбра грешката си. Видя стърчащите остриета твърде късно, за да успее да спре.

По дяволите!

Рязко натисна спирачки. Гумите изсвистяха, но преди автомобилът да спре окончателно, се чу оглушителен гръм като от фойерверки. Лявата гума беше отишла. Автомобилът поднесе, Гридли завъртя кормилото, но в този миг гръмна и дясната гума. Край. Гридли окончателно загуби контрол. Вайпърът се завъртя около оста си и се заби във витрината на един магазин. Чу се трясък и отгоре се посипаха ситни парченца стъкло. Рафтовете се срутиха, тавите с банички и сладкишите се преобърнаха, но вайпърът спря окончателно едва след като се удари в масата и събори върху бронята си тежкия касов апарат.

Гридли поклати глава. Сега вече щеше да има нужда от основен ремонт.

Измъкна се изпод купчината банички и счупени стъкла и огледа пораженията. Хлебарят, застанал недалеч от преобърнатата маса, беше по-бял от престилката си.

Гридли прехапа устни. Оня тип отново се беше измъкнал. Този път, на косъм.

Обърна се към разтреперания хлебар:

— Пресни ли са поничките? Нещо изведнъж огладнях.

Петък, 01.10.2010, 13:32

Вашингтон

Застанал пред шкафчето си, докато чакаше електронната ключалка да се задейства, Тайрън Хауард изведнъж чу зад гърба си Гласа на Съдбата. Той не прокънтя, властен и неумолим, а прозвуча с мек, женствен, неустоим тембър:

— Здрасти, Тайрън.

Тайрън се извърна стреснато и видя самата Беладона Райт от плът и кръв, в цялото великолепие на четиринадесетте си години. Най-пищната красавица на гимназията „Айзенхауер“. И тя му се усмихваше.

На него, на Тайрън.

Значи вече можеше да се смята за мъртъв.

Защото само някой да подхвърлеше една думичка на Ле Мот Менгемето и Тайрън беше загубен. Мили боже.