Том Кланси - Мрежата

Скаут беше доловил някакво раздвижване в храстите и стана неспокоен. Остави го да полае — най-вероятно надушваше някоя котка. Но Скаут прекали — дърпаше каишката и лаеше неистово, готов да се впусне в лудешка гонитба. Не млъкна дори когато Селки му се скара. Горкото дребосъче. Изживяваше се като велик ловец — гласът на кръвта, какво да се прави…

Изобщо беше забелязала, че дребните породи налитат по-настървено. Кой знае, сигурно по този начин и те избиваха комплекси… Веднъж в живота й я беше ухапало куче — нищо и никаква хрътка, но ухапването си го биваше.

Отново се замисли за набелязаната жертва. Изглеждаше свестен мъж — от онези на изчезване. Беше привлекателен и имаше хубава усмивка. Обичаше професията си, страдаше от раздялата с дъщеричката си и… в живота му нямаше жена, поне на този етап. От което следваше, че вероятно още не е прежалил бившата. Така че, погледнато в по-широк план, не беше от хората, от чието ликвидиране човечеството нищо не би загубило. Тъкмо напротив.

И все пак щеше да го убие, без изобщо да й мигне окото.

Някои от колегите й в бранша предпочитаха да не знаят подробности за жертвите си. Това им помагаше да действат хладнокръвно, без излишни емоции. Виждаха жертвите си не като човешки същества, а чисто и просто като мишени. Селки обаче смяташе това за страхливост и бездарие. Ако гледаш на нещата сериозно, не можеш просто така да очистиш някой, все едно размазваш муха. Не е честно. Така не отдаваш дължимото нито на жертвата, нито на самия себе си, свеждайки задачата си до елементарен, механичен акт.

А Селки беше творец, враг на всичко посредствено. Дори и сегашната задача й се струваше някак прекалено лесна. Майкълс не беше лош човек, но може би поради това беше доста скучен обект на наблюдение — праволинеен и предсказуем.

— Хайде, Скаут!

Кученцето тръгна напред, макар и неохотно, като все още се озърташе и се надяваше да забележи „плячката“, спотайваща се в храстите.

„Дивото го зове“, подсмихна се Селки разбиращо.

И така, оставаше й само да избере най-подходящия момент за действие. Беше сигурна, че усетът няма да я подведе. Искаше да изпипа нещата, както винаги. Още повече, че след убийството по петите й щяха да плъзнат цяла армия федерални агенти. Не си правеше никакви илюзии по отношение на това.

Вече беше наближила къщата на обекта. Погледна часовника си и забави ход, давайки възможност на Скаут да подуши поредната си находка.

Утре щеше да мине камионът за боклука — това ставаше два пъти седмично и Селки видя Алекс да изнася чувала си с боклук. Два пъти седмично привечер, веднага щом се върнеше от работа и се преоблечеше, той изнасяше чувала като по часовник.

Селки точно минаваше покрай входа. Алекс я забеляза и кимна усмихнато:

— Здравейте.

— Добър вечер, младежо — поздрави го благовъзпитаната дама. — Приятно време за разходка, нали?

— О, да — и той се наведе да погали кученцето.

Скаут доволно помаха с опашка. Алекс беше клекнал и го чешеше зад ушите.

Селки се усмихна — в този миг всички карти бяха в ръцете й. Можеше да реши проблема с един замах на бастунчето. Щеше да прониже скалпа му с хирургическа точност и Алекс щеше да умре от обилната кръвозагуба за броени минути, без да може дори да извика.

Имаше и друга възможност. Можеше да го помоли за чаша вода и доколкото го познаваше, той нямаше да я остави да чака пред вратата. Щеше да я покани вътре — още по-благоприятна възможност. И отново — твърде лесно…

Усмихна му се. Изпитваше приятен гъдел при мисълта, че го държи в ръцете си.

Е, сега ли? Имаше пълна власт над живота му — неописуемо усещане. Реши да изчака.

— Хайде, Скаут, ах, ти, глезльо…

Алекс се изправи.

— Довиждане, госпожо.

— Всичко хубаво, млади човече. — И възрастната дама закуцука надолу по улицата.

Сряда, 29.09.2010, 03:14

Някъде над Северния Атлантически океан

Двигателите на огромния самолет бучаха равномерно, приспивно и повечето пътници на борда се бяха унесли в сън. Настолната лампа на Джон Хауард светеше, но екранът на компютъра му беше угаснал.

— Какво ще кажете за малко топло мляко, полковник? С мелатонин.

Хауард го погледна някак разсеяно.

— Благодаря, сержант, но няма нужда. В момента обмислям доклада си.

— Както кажете, сър.

— Как ти се стори… тази операция, Хулио? Жалка работа, а?

— Защо, полковник? Разгромихме терористите с риск за живота си, без да загубим нито един от хората си. Това не е малко.