Том Кланси - Мрежата

Рано или късно щеше да намери отговора, а сега беше време да се връща. Шефът сигурно вече нямаше търпение да чуе последните новини.

А кой знае, може би всеки момент предстоеше да се случи още нещо?

Не след дълго се наложи рязко да удари спирачки. Ето на. Не се беше излъгал.

По дяволите!

— Алекс, би ли дошъл да погледнеш нещо?

Алекс въпросително погледна застаналата на прага Тони.

— В залата за конференции… — добави тя.

Алекс я последва. На големия екран в залата течаха новините на CNN и той чу гласа на говорителя:

— … Бомбай, Индия — столицата на Махараира и главен икономически център на Западна Индия. Този град с хилядолетна култура, разположен на брега на Арабско море, има осемнайсет милиона жители, повечето от които тънат в мизерия…

Камерата показваше кадри от града. Архивни кадри, от птичи поглед.

Майкълс вдигна вежди очаквателно. Тони искаше да му каже нещо, но какво?

— Чакай малко. — Кимна тя, доловила нетърпението му. — Сега ще чуеш.

— … И все пак, благодарение на модернизацията, поне част от Бомбай вече е в двайсет и първия век — продължаваше репортажът. — Но модернизацията днес показа и другото си лице…

Образът на екрана се смени и Алекс видя останките на два автобуса, сблъскали се на едно кръстовище, както и един преобърнат камион, около който се търкаляха разпилени плодове. Спасителна бригада измъкваше обезобразените, окървавени тела, а други лежаха насред улицата, захвърлени като счупени играчки. Едно момченце седеше на бордюра и гледаше безжизненото тяло на млада жена, по всяка вероятност — неговата майка.

— В целия град светофарите изведнъж са светнали зелено, в резултат на някакво объркване в компютъра… — обясняваше говорителят.

Появи се друг кадър. Отново кръстовище, този път с десетки коли, ударили се една в друга. Повечето от колите се бяха запалили и изведнъж последва такъв силен взрив, че операторът беше отхвърлен назад.

Последваха още снимки. Все същото — коли, камиони, мотори, направени на пихтия… Гласът на репортера звучеше напрегнато, развълнувано:

— Убитите във верижната катастрофа на Крайморския булевард са най-малко петдесет, но още стотици са ранени, а като цяло броят на жертвите в различните райони на града надвишава шестстотин.

Последваха нови ужасяващи кадри — камиони, влакове, самолети — обгърнати в пламъци. И човешки останки… А репортажът продължаваше:

— Движението в града е напълно блокирано и достъпът е възможен единствено по въздуха, но според последните новини въздушният контрол също е пострадал сериозно. Виждате горящи останки на самолет с японски туристи, взривен при сблъсъка с гигантския базалтов монумент, известен като Портата на Индия. Няма нито един оцелял от двадесет и четиримата пътници на борда, а са пострадали и десетки индийци, намиращи се в района на катастрофата. По непотвърдени засега данни се е разбил и самолет на индийските въздушни линии с двеста шейсет и осем пътници на борда…

— Господи — промълви Алекс. — Не ми казвай кой е в дъното на всичко това…

— Нашият човек — кимна Тони. Чертите й се бяха изопнали.

— Но какво цели?

— Точно това се опитва да установи Джей. Сериозно се е заел да разплете случая. Но все още е рано да се твърди нещо определено…

Майкълс прехапа устни, все още взрян в екрана. Господи, имаха работа с луд човек… Луд и много опасен. Трябваше да се доберат до него, преди да е станало твърде късно.

Понеделник, 27.09.2010, 08:41

Куонтико

Разследванията около смъртта на Стив Дей също не се бяха увенчали с особен успех.

Наистина в лабораториите бяха направили подробен анализ на патроните, кръвните проби, останките от човешка тъкан и косми, но всичко това не водеше доникъде, тъй като не разполагаха със самите оръжия, нито имаха каквато и да било информация за извършителите на убийството.

Алекс Майкълс ставаше все по-неспокоен, въпреки че на този етап нямаше какво повече да се направи. Най-големите умове във ФБР бяха ангажирани със случая и беше излишно да бъдат подканяни да побързат.

А имаше и други, не по-маловажни проблеми за разрешаване. Като главнокомандващ Мрежата задълженията му бяха нараснали многократно. Трябваше да проучи всеки един от случаите, да го повери в ръцете на най-подходящите хора и да бъде готов да гарантира за всяка една стъпка на подчинените си, тъй като знаеше, че действията им се гледаха под лупа… Освен това беше лично отговорен и за финансовата страна на нещата — трябваше, ако се наложи, да докаже целесъобразността на всеки един от направените разходи пред Конгреса и сенаторите, да отговаря на неудобни въпроси, да изтърпи бюрократите, които бяха вгорчавали живота и на неговия предшественик, Стив Дей…