Том Кланси - Мрежата

Подвижният телефон запиука.

— Да? — малко нервно вдигна слушалката Геналони.

— Жена ви, шефе.

— Господи, не ме свързвай. Току-що съм тръгнал. В неизвестна посока. И съм си забравил клетъчния телефон.

— Ясно, шефе.

Геналони поклати глава. Срещу него Джони се подсмихваше.

— Какво се хилиш… От кога си женен? Сигурно няма и година.

— Скоро ще станат две години, сър.

— Както и да е. Още нищо не знаеш. Друга песен ще пееш след петнайсет години…

Усмивката на Джони стана още по-широка.

Геналони сви рамене. Джони беше само на двайсет и четири и морето все още му беше до коленете. С течение на времето щеше да разбере, че животът непрекъснато поднася изненади.

— Нали си учил история?

— Това ми беше втората специалност.

Геналони прекрасно го знаеше, но предпочиташе да се представя за по-неосведомен, отколкото всъщност беше. Когато подценяват някого, хората стават по-непредпазливи. И тогава спокойно си ги водиш за носа…

— А случайно да си чувал за Мери Катрин Хорони?

— Нямам спомен… — замисли се Джони.

— Унгарска проститутка, известна с прозвището Кейт с големия Нос.

— О, да, сега се сещам. Гаджето на Док Холидей.

— Така… така. Има хляб в теб. Та тази Кейт била една курва, пиянде и кавгаджийка. Мотаела се с една банда пройдохи, от ония, дето не знаеш за какво ще ти резнат главата. Уж се била хванала по-сериозно с Док, но въпреки това не мирясвала — лягала с който й падне. Веднъж го измъкнала от затвора, където бил влязъл за убийство, като самата тя наръгала пазача, без да й мигне окото. През 80-те открила първия бардак в Тумбстоун — дупка, в която работели десетина момичета. Клиентите пиели евтино уиски, стреляли се, ръгали се с ножове…

Междувременно двамата с Док също не си живеели мирно и тихо — не минавал и ден без някой някого да натупа. Док не си поплювал, но и Кейт го налагала здраво. След като Холидей се поминал, Кейт си продължила, както тя си знаела. По едно време се излъгала дори да се омъжи, но бракът й не траял дълго. И така, скитала нагоре-надолу, докато имала сили. Накрая, през 1940 г., свършила в приюта. Била на деветдесет.

— Е, и? — сви рамене Джони. Беше изслушал историята с интерес.

— Ами ето какво — тази жена е упражнявала рискова професия, при особено опасни обстоятелства. Събирала се е с най-големите главорези и с какви ли не отрепки… Нали така?

— Да. И какво?

— Това, че и косъм не е паднал от главата й. Минала е през целия този ад, преживяла е всичко и всичко е… надживяла. Умряла е в леглото си — от старост. — Той помълча многозначително, после продължи: — Знаеш ли какво са казвали нашите войници в Дакота, когато се опитвали да изтребят индианците? „Ако попаднеш в плен на индианците, моли се да не те дадат на жените…“ Схващаш ли вече? Една жена ще те купи и ще те продаде, запомни го от мен. Окото й няма да мигне, ако ще червата ти да се влачат. Каквото и да ти разправя, колкото и да е добра в леглото, не й се доверявай прекалено много. Нека да си знае мястото. Затворите са пълни с нещастници, които са имали глупостта да се раздрънкат пред някоя жена и след това да я зарежат… Дори не подозираш на какво са способни жените. Имай го предвид.

— Окей, шефе.

— А сега отивай да подгониш федералните и да видиш каква е тая работа с Луиджи…

Останал сам, Геналони се усмихна, доволен от себе си. Биваше го да изнася лекции, не можеше да се отрече.

Вторник, 28.09.2010, 18:54

Вашингтон

Предрешена като Филис Маркхам, Селки куцукаше към къщата на набелязаната жертва, а пуделчето бодро подтичваше около нея и припикаваше всяко второ храстче.

Ченгетата от ФБР ги нямаше на обичайното място. Жалко. Обичаше предизвикателствата — те придаваха тръпка на професията й. Не се искаха особени умения да ликвидираш някой, който живее сам. И така изолиран. Задача, много под нивото й.

Освен, разбира се, ако не вложеше малко въображение.

Точно това смяташе да направи и вече имаше готовност за действие. Беше изучила навиците на жертвата си до най-малките подробности. Знаеше например, че обича пикантната китайска и мексиканска кухня, особено пиле с подлютен сос. Знаеше точно в колко излиза да потича сутрин и няколко пъти дори се беше засичала с него. Знаеше за бившата му жена и дъщеричката му, които сега живееха в Айдахо. Знаеше, че обича да човърка разни стари автомобили и прекарва голяма част от свободното си време в гаража. Знаеше дори, че помощничката му е хлътнала по него — имаше нюх за тези неща. Той обаче изобщо не се усещаше. Знаеше с най-голяма точност физическите му данни, както и това, че новата му длъжност не му допадаше особено. Само едно не можеше да разбере — защо Геналони го е взел на мушката.