Норма Бейшър - Игра на богове

Полицията намери в джоба му снимка на жена. На гърба, доста нечетливо, бе изписано името Каролин Грейсън.

Саутхамптън

Мередит наблюдаваше Александър крадешком — той нареди цепеници в камината и обилно ги заля със запалителна течност. Цяла вечер бе мълчалив, потънал в мислите си, а и тя имаше достатъчно неща, за които да помисли.

Александър драсна клечка кибрит и я хвърли в камината. Между дървата мигом плъзнаха ярки оранжеви пламъци и изпълниха стаята с топлина и златисто сияние. Той свали ризата си и коленичи на пода пред камината. Не си даваше сметка, че тя го наблюдава, че се опитва да прочете мислите му.

— Какво ще кажеш за малко вино? — наруши мълчанието Мередит. — От нашите лозя е.

Той само поклати глава.

— Може би по-късно — отвърна уморено.

Седна на пода до нея.

— Вчера се видях с Харв Петерсън — съобщи му тя. — Отказвам се от материала за семейство Райън. Мисля, че е редно да го знаеш.

Погледна я.

— Съжалявам — промълви той тихо. — Знам колко отдавна работиш по него, колко е важен за теб.

Ръцете й обвиха врата му.

— За мен никой материал не е по-важен от теб — увери го нежно. — Не знаех какви са намеренията ти, затова му казах, че нищо не съм открила.

— И той повярва ли?

Тя кимна.

— По-скоро се питаше защо не съм се отказала по-рано — обясни тя. — Просто споделих, че всичко води до задънена улица.

Той я целуна леко по устните.

— Баща ми… Биологичният ми баща Том Райън се е постарал да защити Елизабет от нежелани контакти с медиите. Сигурно би искал и аз да продължа да я защитавам. Дължа й го. Длъжен съм и пред двамата да я браня до края на дните й — изрече той, загледан в огъня. — Ако се разчуе, тя няма къде да се скрие. Ще се случи това, от което Том Райън се е страхувал най-много: ще я обявят за малоумна. Няма да го допусна.

— И аз си мислех, че не би го позволил — увери го тя и го погледна в очите. — Сигурна бях, че ще разбереш защо е постъпил така.

Погледна я с нарастващ интерес.

— Що за човек беше той? — попита Александър внезапно.

— Добър, но истински самотник. Издигаше емоционална бариера около себе си. Не знам дали искаше да изключи външния свят, или просто се опитваше да задуши болката. Беше твърд като скала, но подозирам, че е било само фасада. Всъщност бе човек с дълбока чувствителност. С всеки изминал ден умираше по една частица от него. Сега, като погледна назад, смятам, че през всичките тези години единственото, което го е крепяло да живее, е било отговорността му към Елизабет, потребността да я защитава на всяка цена.

— Вероятно я е обичал много — предположи Александър, отново загледан в пламъците.

— Обичаше и двама ви — уточни Мередит. — Никога обаче не забравяй колко много са те обичали Константин и Мелина Киракис. Сякаш си бил тяхна плът и кръв. И каквото и да говорим, осигурили са ти прекрасен живот.

Александър поклати глава.

— Живот, изграден върху лъжи — процеди той с горчивина.

— Живот, изграден върху любов — поправи го Мередит, твърдо решила да го накара да разбере, че не всичко е било напразно. Съзнаваше колко важно е за Александър да им прости. Бяха постъпили така с него само защото отчаяно са искали дете, а после са го обичали толкова много. — Сгрешили са. Но и двамата са били смъртни, независимо от мощта си, били са като всички нас. Искали са дете, а не са могли да го имат, след като Дамян е починал.

— Дамян — повтори Александър. — Смъртта на Дамян е предопределила моята съдба.

— Знаеш ли, скъпи, бил си много по-щастлив от редица други деца — обърна му тя внимание. — Виж колко деца нямат дом, никой никога не ги е обичал. А ти имаш двама бащи и две майки — обичали са те и са искали да ти предоставят целия свят. Дали са ти целия свят. Имаш Том и Елизабет Райън — те са те родили и са хранили големи мечти за теб; имаш Константин и Мелина, които са те приели като свое дете, обичали са ти оставили империя, както и огромна любов.

Той се усмихна уморено. Излегна се на килима и я прегърна силно. Тя се сгуши в него и зарови лице в гърдите му, заслушана в ударите на сърцето му. Ще преминем през това, помисли си. Непременно ще успеем. Трябва да успеем.

Слизайки от паркираната пред Олимпик тауър лимузина, Мередит вдигна ръка — вятърът блъскаше косата в лицето й. Погледна малкия платинен часовник с диаманти, който Александър й бе подарил за рождения й ден през юни. Девет часа. Изпитваше изтощителна умора и се радваше, че денят най-после свърши. Не се чувстваше особено добре, но го отдаваше на многото работни. Часове, съчетани с напрежението, на което тя и Александър бяха подложени през последните няколко месеца, беше по-уморена от обикновено и загуби апетит. Започна и да й се гади, но не се консултира с лекаря си, защото смяташе, че става въпрос само за стрес. Дано нещата се успокоят, дано се разбере каква е причината за нещастията, които сполетяха корпорацията, дано и Александър най-после приеме миналото си такова, каквото е! Тогава ще заминем за известно време, помисли си тя, крачейки през фоайето към асансьорите. Защо да не се покрием за малко, както през медения ни месец? Ще пообиколим с яхтата Средиземно море или просто ще поживеем на острова. И на двамата ще ни се отрази добре.