Норма Бейшър - Игра на богове

— Няма как да се разбере. Приемам, че да. — Обърна се към мълчаливата жена. — За вас имам специална изненада днес, мадам. Дошъл е посетител. — Отново се обърна към Александър. — Никой не е идвал при нея от смъртта на съпруга й — обясни той. — Изглежда й липсва.

Александър вече не го слушаше. Взираше се в жената пред себе си.

— Елизабет, това е господин Киракис.

Тя не даде признак да е забелязала когото и да било от двамата.

— Мосю, да ви представя мадам Елизабет Райън.

Александър се пресегна, взе ръката й, сведе глава и я целуна.

— Изключително щастлив съм да ви видя, мадам Райън — промълви той с тих нежен глас.

Елизабет Райън не отговори. Седеше, взряна в нещо пред себе си, което единствено тя виждаше. Александър се обърна към доктор Гудрон.

— Все така ли е?

Психиатърът кимна с мрачно изражение.

— Да. Тъжна работа. Тъжна и безнадеждна.

Александър погледна лекаря изключително сериозно.

— От опит съм научил, докторе, че нищо не е безнадеждно.

— Бизнесът е по-различен от медицината, мосю Киракис. Невинаги има надежда. Някои пациенти умират, някои ни се изплъзват — като мадам Райън. Човек престава да вярва в чудеса. Господ е твърде зает.

— Ние не бива да се отказваме по отношение на нея — настоя Александър упорито.

На доктор Гудрон му допадна как Александър Киракис каза „ние“, но се опасяваше, че този мъж очаква невъзможното.

— Вече споменах…

— Чуйте какво ще ви кажа аз, докторе. Поемам финансовите грижи за нея от тук нататък. Тя си няма друг на този свят — прекъсна го Александър рязко и премести стола, за да е с лице към лекаря. — Вече заявих на административния ви директор, че не бива да жали никакви средства, но очаквам срещу парите си нещо повече от елементарни грижи. Искам да се положат всички максимални усилия.

Лекарят почти се възмути.

— Винаги съм полагал всевъзможни усилия. Но ви повтарям: състоянието й няма да се подобри. До края на дните си ще остане точно каквато е днес.

За миг Александър погледна Елизабет изпитателно и енергично поклати глава.

— Ще видим, докторе.

— Усещането е странно… Много странно — сподели Александър с Мередит. — Сякаш я познавам… и съм я познавал цял живот.

Мередит видимо се тревожеше.

— Започвам да си мисля дали не беше по-добре да не идваме в Лозана — предпазливо отбеляза тя.

— Не. Трябваше да дойда. — Разкопча ризата си. — Радвам се, че я видях. Предстои ми да си отговоря на още толкова въпроси.

Свали ризата и я метна върху облегалката на стол.

— И като я видя, отговори ли си на някои от тях, Александър? — В гласа й звучеше съмнение.

Той свали ципа на панталоните и ги събу.

— На някои — да. Доктор Гудрон ми оказа голямо съдействие. — Замълча. — Все се опитвам да си представя какво ли е да си в нейното състояние… — Сви безпомощно рамене. — Не успявам.

— Какво очакваше да откриеш тук? — попита тя накрая.

Той отново сви рамене.

— Не знам. Но имам чувството, че тази жена знае за мен повече, отколкото аз самият.

Ню Йорк

Александър се мяташе бясно в съня си, а тревожното му бълнуване потъваше във възглавницата, където бе забил глава.

— Не ме оставяй… — умоляваше той. — Не… Моля те… Не ме оставяй… Мамо… Мамо! — Седна в леглото. Целият трепереше, а очите му бяха пълни с ужас. — О, Господи! Мамо… — простена той.

Мередит, събудена от виковете му, също седна и го прегърна, готова да го успокои.

— Лош сън. Това е всичко — увери го тя.

— Връща се, за да ме преследва — прошепна той, едва успял да си поеме дъх. Продължаваше да трепери. — Проклетият кошмар не ме е спохождал от години! Мислех, че най-после съм се отървал от него.

Мередит го погледна.

— Все същият ли е?

Той кимна.

— Преди никога не си го спомнях. В съзнанието ми оставаха само отделни фрагменти. Но този път си припомних всичко — обясни той. Погледна портрета на Елизабет. — Видях лицето й. Познах я.

— Елизабет ли? — попита Мередит.

Кимна, най-после осъзнал защо портретът винаги го бе притеснявал.

— Тя беше, но облечена странно: в дълга рокля и сплетени коси… Като жена от друга епоха.

— Костюмът й от филма — сети се Мередит. — И какво още, Александър? Какво друго си спомняш?

— Тъмнина. Малко тясно пространство под земята… Сигурно е кладенецът. Чувствам се като в капан. Все едно съм заровен жив — нареждаше той бавно. — Не преставам да викам, но никой не ме чува. И тогава я виждам. Не знам от къде се е появила или как е попаднала там, но е красива като ангел. Прави ми знак да се приближа, повтаря ми, че ме обича и ще ми покаже как да се измъкна… Но когато протегнах ръце към нея, тя просто изчезна. — Продължаваше да се взира в портрета. — През всичките тези години се чувствах така изоставен, така предаден… А не разбирах защо. Заради нея ненавиждах всички жени! Мислех, че ме е оставила да умра!