Мери Кларк - Престъпен експеримент

Джоун се усмихна.

— Сигурно ни е приземила стюардесата.

Това си беше стара закачка между колегите.

— Или си е направила поне няколко кръгчета.

Докато самолетът се придвижваше към изхода на терминала, двамата мълчаха. Посрещачите трябваше да чакат от другата страна на портала, след охраната по безопасността, но Крис не се изненада, когато видя двамата детективи, които бяха дошли у тях веднага след като беше намерил Ванджи мъртва.

— Капитан Луис, госпожица Мур.

— Да.

— Моля да ни придружите — тонът на Ед беше официален. — Мой дълг е да ви съобщя, че сте заподозрян в убийството на съпругата си, Ванджи Луис, както и в още няколко евентуални предумишлени убийства. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Не сте длъжен да отговаряте на каквито и да е въпроси. Ваше право е да се обърнете към адвокат.

Джоун отговори вместо него:

— Той не се нуждае от адвокат. И ще ви каже всичко, което знае.

Моли се настани удобно на мястото си, докато оркестърът свиреше първите няколко такта от „Отело“. Бил обожаваше операта. На нея просто й харесваше. Вероятно отчасти това беше причината да не може да се отпусне. Бил вече бе напълно погълнат от музиката, изражението му беше ведро и вглъбено. Тя се огледа наоколо. „Метрополитен“ беше както обикновено препълнена. Местата им бяха чудесни. И как не. Бил плати за тях седемдесет долара. Светлинките в полилеите над публиката запремигваха, проблеснаха и после залата постепенно потъна в сребрист мрак.

Трябваше да бъде по-настоятелна и да отиде да види Кейти в болницата тази вечер. Бил не разбираше, не можеше да разбере страха на Кейти от болници. Нищо чудно. Тя се срамуваше да говори за това. Ужасното бе, че основание за страх имаше. На татко не му бе оказана навременна помощ. Старецът, който лежеше на съседното легло, им бе казал това. Дори Бил признаваше, че в болниците стават много грешки.

Изведнъж се стресна от аплодисментите, които съпроводиха слизането на Пласидо Доминго от кораба. До този момент не бе чула нищо от операта. Бил я погледна за миг и тя се опита да му покаже, че представлението й доставя истинска наслада. След края на първо действие ще позвъни на Кейти. Това ще я успокои до известна степен. Просто да чуе гласа й, да се увери, че всичко е наред. Моли се закле, че утре рано сутринта ще отиде в болницата и ще види Кейти преди операцията. Първо действие й се стори безкрайно. Никога не бе предполагала, че е толкова дълго. Най-накрая дойде антрактът. Моли нетърпеливо отказа на Бил, когато той й предложи чаша шампанско на бара във фоайето, и забърза към най-близкия телефон. Припряно набра номера и пусна необходимите монети.

Няколко минути по-късно, с пребледнели устни, Моли се върна при Бил. Почти хлипаше, когато сграбчи ръката му.

— Нещо не е наред. Нещо не е наред… Звъннах в болницата. Не искаха да ме свържат със стаята на Кейти. Обясниха ми, че лекарят забранил всякакви разговори по телефона. Обадих се на регистратурата и настоях сестрата, някакво младо момиче, да провери как е Кейти. Когато се върна, беше изпаднала в истерия. Кейти не била в стаята си. Нямало я никъде.

Той излезе от стаята на Кейти. По лицето му премина усмивка на задоволство. Всичко се нареждаше много добре. Хапчетата започваха да оказват своето въздействие. Вече имаше кръвотечение. Порязаният й пръст доказа, че желаният резултат е налице — сега кръвта й не се съсирваше.

Слезе на втория етаж и се отби при мис Олдрич. Бебето лежеше в детско креватче до леглото й. В стаята беше и съпругът й. Усмихна се сдържано на родителите и после се надвеси над детето.

— Красив екземпляр наистина — обяви той. — Мисля, че няма да се наложи да го връщаме.

Знаеше, че шегите му са жестоки, но понякога имаше нужда именно от такова поведение. Тези хора бяха важни, изключително важни. Делано Олдрич можеше да влее хиляди долари в „Уестлейк“ под формата на фондове за изследователска дейност. Нови експерименти. Можеше да работи в лабораторията с животни, да опише постиженията си. По-късно, когато официално започнеше да провежда операциите върху жени, всичките експерименти, които бе правил през тия години, щяха неминуемо да му донесат успех. Отсрочената слава не означаваше непременно непостигната слава.

Делано Олдрич съсредоточено изучаваше своя син. На лицето му бе изписано възхищение и обожание.

— Докторе, все още не можем да повярваме. Явно всички са грешили.