Мери Кларк - Престъпен експеримент

— Чакай! — нареди доктор Хайли и се обърна към Кейти. — Както сама ще се убедите, на всички мои пациентки се сервира храна, която успешно може да се сравни с менюто на първокласен ресторант. Смятам, че едно от най-големите разхищения по болниците са тоновете столова храна, която се хвърля ежедневно, докато семействата на пациентките им носят храна от къщи. — Той се намръщи. — Аз обаче бих предпочел да не вечеряте. Започнах да вярвам, че колкото по-дълго една пациентка гладува преди операция, толкова по-малко вероятно е да изпитва дискомфорт след нея.

— Аз изобщо не съм гладна — каза Кейти.

— Добре. — Той кимна на санитарката. Тя взе подноса и побърза да напусне стаята.

— Сега ще ви оставя — каза доктор Хайли. — Вземете си приспивателното.

Тя кимна уклончиво. На вратата той се спря.

— О, съжалявам, но телефонът ви очевидно не работи. Техникът ще се погрижи за него утре сутринта. Очаквате ли някой да ви се обади тази вечер? Или може би ще имате посетител?

— Не. Никакви обаждания или посещения. Сестра ми е единственият човек, който знае, че съм тук, и тази вечер е на опера.

Той се усмихна.

— Разбирам. Е, лека нощ, госпожо Де Мейо, и, моля ви, отпуснете се. Можете да ми имате доверие.

— Убедена съм, че е така.

Той си тръгна. Тя се отпусна на възглавницата и затвори очи. Плаваше нанякъде, тялото й се носеше по течението като, като…

— Госпожо Де Мейо — младият глас беше извинителен.

Кейти отвори очи.

— О, май съм задрямала.

Беше сестра Ренджи. Носеше поднос, върху който имаше хапче и малка картонена чашка с вода.

— Трябва да го глътнете сега. Това е приспивателното, което доктор Хайли ви предписа. Той каза да остана при вас и да се убедя, че сте го глътнали. — Дори и в отсъствието на доктор Хайли, момичето изглеждаше напрегнато. — Пациентките винаги се ядосват, когато се налага да ги будим заради приспивателното, но такава е практиката в болницата.

— О-о! — Кейти се пресегна за хапчето, сложи го в устата си и отпи вода от своята гарафа.

— Искате ли вече да си лягате? Ще ви оправя леглото.

Кейти осъзна, че беше задрямала върху застлано легло. Тя кимна, стана и отиде в банята. Там извади приспивателното изпод езика си. Част от него вече се беше разтворила, но тя успя да го изплюе. В никакъв случай, помисли си тя. По-добре да стоя будна цяла нощ, отколкото да имам кошмари. Плисна с вода лицето си, изми си зъбите и се върна в спалнята. Чувстваше се толкова замаяна, толкова отпаднала.

Сестрата й помогна да си легне.

— Наистина сте изморена, нали? Ето сега ще ви завия и съм убедена, че ще спите добре. Ако имате нужда от мен, просто натиснете звънеца.

— Благодаря ви. — Главата й тежеше невъобразимо. Очите й просто се слепваха.

Сестра Ренджи отиде до прозореца и спусна транспаранта.

— Пак заваля сняг, но ще премине в дъжд. Ужасна нощ, да си само в леглото.

— Моля ви, дръпнете завесите и вдигнете прозореца два-три пръста. Обичам в спалнята ми да има свеж въздух.

— Разбира се. Да ви угася ли лампата, госпожо Де Мейо?

— Да, моля. — Искаше само да спи.

— Лека нощ, госпожо Де Мейо.

— Лека нощ. О, колко е часът, моля?

— Едва осем.

— Благодаря ви.

Сестрата излезе от стаята. Кейти затвори очи. Минутите минаваха. Дишането й стана равномерно. В осем и половина тя не долови тихото изщракване, когато някой натисна дръжката на вратата към хола.

Гъртруд и Гейна Крупшак се трудеха над печеното, което беше приготвила Гейна. Гъртруд с благодарност се поддаде на увещанията й да си вземе втора порция, а после и голямо парче домашен шоколадов кейк.

— Аз обикновено не ям много — извини се тя, — но не съм сложила хапка в устата си, откакто намерихме тялото на горката Една.

Гейна кимна с печално изражение. Съпругът й взе чашата си с кафе и чинията с десерта.

— Играят „Никс“ — обяви той. — Смятам да гледам.

Резкият му тон не беше неучтив. Той се настани във всекидневната и включи телевизора.

Гейна въздъхна.

— „Никс“… „Метс“… „Джайънтс“… Сезон след сезон. Но от друга страна поне си е тук. Хвърлям поглед към другата стая и ето ти го. Или като си идвам от бинго, зная, че няма да се прибера в празен дом като горката Една.

— Така си е. — Гъртруд си помисли за собствения си самотен дом, но после се сети за най-голямата си внучка: „Бабче, защо не дойдеш на вечеря?“ или „Бабче, ще си бъдеш ли у дома в неделя? Смятаме да наминем да те видим.“ Можеше и да бъде много по-зле.