Мери Кларк - Престъпен експеримент

— Зле ли ви е, госпожо Де Мейо? — Гласът на лекаря беше ласкав.

— Не, всъщност не. Само за момент ми призля.

Той започна да помпа.

— Сестра Ренджи, ако обичате, студена влажна кърпа за челото на госпожа Де Мейо — нареди той.

Сестрата покорно се втурна към банята. Лекарят гледаше съсредоточено какво отчита апаратът.

— Малко ниско. Някакви проблеми?

— Да. — Гласът й звучеше като чужд или с някакво странно ехо. — Отново имам менструация. От сряда е ужасно обилна.

— Не съм изненадан. Откровено казано, ако не се бяхте решили на това постъпване в болницата, сигурен съм, че много скоро щяхте да бъдете принудена да се подложите на операция по спешност.

Сестрата излезе от банята с прилежно сгъната кърпа в ръце. Беше прехапала долната си устна, за да не трепери. Кейти усети прилив на съчувствие към нея. Нито искаше, нито се нуждаеше от студен компрес на челото, но се отпусна назад върху възглавницата. Сестрата й сложи компреса. Кърпата беше подгизнала и Кейти почувства как вадички ледена вода започнаха да се стичат по страните й. Устоя на импулса да ги избърше с ръка. Докторът щеше да забележи, а Кейти не искаше да смъмрят сестрата.

Внезапно й хрумна нещо смешно, което я развесели. Представи си как казва на Ричард: „И това бедно, уплашено момиче буквално ме удави. Вероятно ще развия хроничен бурсит на веждите.“

Ричард. Трябваше да му каже, че ще идва тук. Искаше й се сега да бъде до нея.

Доктор Хайли държеше спринцовка. Тя затвори очи, докато той изтегляше кръв от вената на дясната й ръка. После видя как сложи пълните епруветки на таблата, която му поднесе сестрата.

— Искам да бъдат обработени незабавно — каза той рязко.

— Добре, докторе.

Сестрата бързо излезе от стаята, очевидно доволна, че се е отървала.

Доктор Хайли въздъхна.

— Опасявам се, че тази притеснителна млада жена е дежурна през нощта. Но съм сигурен, че няма да се нуждаете от нещо специално. Свършихте ли хапчетата, които ви дадох?

Кейти си спомни, че не бе взела хапчето в три часа, а сега вече минаваше шест.

— Страхувам се, че пропуснах едно днес следобед — каза тя с извинение в гласа. — Бях в съда и освен за делото не бях в състояние да мисля за нищо друго. Тъй че май съм закъсняла за последното.

— Хапчетата у вас ли са?

— Да, в ръчната ми чанта.

Кейти погледна към тоалетната масичка.

— Не ставайте. Ще ви я подам.

Кейти пое чантата, отвори ципа, бръкна вътре и извади малкото шишенце. В него имаше само две хапчета. На нощното шкафче беше оставен поднос с чаша и гарафа студена вода. Доктор Хайли напълни чашата и й я подаде.

— Вземете и двете — каза той.

— И двете?

— Да, да. Те са доста леки и ми се искаше да ги бяхте свършили преди шест.

Тя пое чашата от ръката му, а той пусна празното шишенце в джоба си.

Кейти послушно глътна двете хапчета, чувствайки погледа му върху лицето си. Стоманените рамки на очилата проблясваха на светлината на лампата. Този блясък. Проблясващите спици на колата.

Когато Кейти остави чашата на нощното шкафче, върху стъклото имаше червено петънце. Докторът го забеляза, посегна към ръката й и внимателно разгледа пръста й. Превръзката отново бе подгизнала.

— Какво е това? — попита той.

— О, нищо. Просто се порязах на лист хартия, но раничката сигурно е дълбока. Продължава да кърви.

— Разбирам. — Той се изправи. — Наредих да ви донесат приспивателно. Моля ви, вземете го веднага щом сестрата ви го донесе.

— Докторе, съжалявам, но предпочитам да не взимам приспивателни. Изглежда, при мен те предизвикват свръхреакция.

Искаше гласът й да прозвучи енергично, но отговорът й излезе някак вял и ленив.

— Опасявам се, че държа на хапчето, госпожо Де Мейо, особено във вашия случай, тъй като без него най-вероятно ще прекарате безсънна и неспокойна нощ. Искам утре сутринта да сте добре отпочинала. О, ето вечерята ви.

Кейти проследи с поглед една слаба жена на шейсетина години, която влезе в стаята с поднос в ръце, като напрегнато поглеждаше доктора. Всички се вцепеняват от страх в негово присъствие, помисли си тя. За разлика от обичайните пластмасови или метални болнични подноси, този беше направен от бяла ракита и имаше странично кошче, в което беше сложен вечерният вестник. Порцеланът беше фин, а сребърните прибори — елегантно гравирани. В изящна ваза беше поставена единствена роза. Агнешките котлети се пазеха горещи под сребърен похлупак, поставен върху чинията. Менюто се допълваше от салата от ругола, бульон със ситно нарязани зеленчуци, дребни, още топли бисквити, чай и плодов сок. Санитарката понечи да си тръгне.