Филип Кер - Философско разследване

Проблемът беше следният — ако сънувах, можех да разтърся глава, да прогоня кошмара и да скоча от леглото. Но ако това беше виртуална реалност, поради причините, които описах по-горе, бях в сериозна опасност. Дори един рог в задника беше нещо, което не изгарях от желание да преживея.

Ето защо затворих очи и се опитах да изолирам ума си от възприятията, задавайки си логически въпроси. Дали бях заспал, облечен в сензорния костюм за виртуална реалност? Спомням си, че го навлякох, но нищо повече. Използвах еротичните програмни продукти, но нямаше начин в тях да участва носорог. Ако наистина бях с костюма за виртуална реалност, единствената вероятност беше да съм заспал, електрическият ток да е спрял и когато отново са го пуснали, компютърът произволно да е избрал някоя от програмите.

От друга страна, съществуваше вероятността дори тези мисли да са част от съня ми. Естествено, аз познавах избраната от компютъра програма или поне онази, която сънувах, че беше избрал. Тя беше кратка и се основаваше на инцидента, станал в залата за лекции в Кеймбридж, когато бях отказал да приема, както настоява Ръсел, че в стаята при нас няма носорози.

Програмата не беше особено полезна като източник на преживяване на един истински философски спор с професор от Кеймбридж поради простата причина, че компютрите са изключително дословни. Компютърът тълкуваше въпросното чувство за твърдение като нещо психологично и смяташе, че съществуването е въпрос на воля и създава двутонен носорог. Аз само исках да кажа, че е трудно да възприемем несъществуването на двутонен бял носорог като факт, ако е истина, също както съществуването на носорог би било факт, ако е истина. Нещо, което сега болезнено съзнавам.

Сигурно съм лежал така доста време. И вероятно съм задрямал за няколко минути и когато се събудих, носорогът още беше край мен. Това, изглежда доказва, че не съм спал, тъй като е малко вероятно да съм се събудил два пъти след един и същ сън, и то в такава бърза последователност. Много по-вероятно е да съм бил във виртуалната реалност. В края на краищата, преди да се самоизключат другите тактилни части на програмата, за малко щях да гризна дръвцето.

Лесно е да се каже, но трудно осъществимо. И почти неизразимо с думи. Силната болка има това свойство. Достатъчно е да кажа, че докато вдигна предната част на шлема, звярът ме нападна. Три-четири секунди ме тъпка и мушка с рога си, докато повърнах на пода в спалнята си. Наложи се да се обадя в службата, че съм болен, и да прекарам остатъка от сутринта в гореща вана, опитвайки се да премахна част от болката.

Но по обед се почувствах достатъчно добре, за да прочета нещо. Вероятно носорогът ме бе разтърсил повече, отколкото мислех, но препрочитайки някои от по-ранните си бележки, не можех да не стигна до заключението, че в тетрадката има много твърдения, с които вече не съм съгласен.

Всъщност някои от идеите ми са се променили толкова драстично, че се чудя дали изобщо да продължавам да пиша в Кафявата книга. По-точно моята придирчивост по отношение на думата „убийство“ сега ми се струва погрешна. Моралът бе оцветил употребата на тази дума и сега мисля, че едно по-проницателно използване на граматиката ще ми даде възможност да кажа онова, което мисля за различните пропозиции.

Бях твърде догматичен. Възприемах нещата сякаш през дебел слой, но въпреки това още искам да се опитам да извлека от него колкото е възможно повече. Ала реших да запазя по-ранната си работа, макар и само като представяне на предишните ми мисли, които несъмнено са основата на новите. Вероятно старите ми бележки, наред с новите, ще представляват нещо като диалектика, не с цел да стигна до някаква теория, а да илюстрирам двусмислеността на езика.

Може да се каже, че думата „убийство“ има най-малко три значения. Но би било погрешно да предположим, че която и да е теория е в състояние да предложи цялата граматика на това как да използваме думата или да се опита да обедини в една-единствена теория примерите, които явно са в противоречие с нея.

Джейк стоеше сама в стаята и наблюдаваше мъжа от другата страна на леко затъмненото стъкло. И той беше сам. Седеше неподвижен на едно кресло. Беше твърде уморен, за да е нервен, и гледаше към Джейк, но не я виждаше. Виждаше само себе си, но едва ли се интересуваше от отражението си, с което бе свикнал по време на продължителните разпити. Пушеше бавно като човек, който от няколко часа чака самолета си.