Филип Кер - Философско разследване

Последва кратко мълчание.

— Може ли да продължа с лекцията си? — попита той.

— Само ако обещаеш, че после ще говориш по онзи въпрос.

— По кой въпрос?

— За убийството на поредната жертва. Обещай, че ще обсъдим това, инак ще затворя. Чу ли?

Отново настъпи мълчание.

— Добре — въздъхна той. — Може ли да продължа?

— Ще го обсъдим ли?

— Нали обещах?

— Добре, продължавай.

— А сега, позволете ми да се обърна към самите убийци…

— Давай — измърмори Джейк.

Но Витгенщайн не й обърна внимание.

Тя се облегна и запали цигара. От време на време поглеждаше екрана на видеотелефона, за да види как Джеймсън Ланг реагира на този необичаен пример на ораторство в отсъствие на публика. Но професорът не показваше нищо друго, освен подчертан интерес.

Вероятно Ланг си мислеше как Платон, героят от детективските му романи, би се справил със ситуацията. „Сигурно по-добре от мен“ — помисли Джейк. Тя се възхищаваше на Ланг и го уважаваше, но въпреки това намираше интереса му към престъпността за доста озадачаващ. Знаеше, че в това отношение професорът не е изолирано явление. Увлечението на англичаните по мистериозните убийства беше по-силно от всякога. Джейк нямаше друго обяснение за това явление, освен чисто социологическото — това беше продукт на упадъка на самото общество. В изопачената лекция на Витгенщайн имаше повече от достатъчно от тази характерна особеност и раздразнението й започна да отстъпва на известно удивление относно перверзността на доводите на убиеца.

Удивлението се превърна в силен интерес и след първото прекъсване тя не посмя да го предизвика отново. Прояви наивност, като му повярва, защото веднага щом произнесе последната фраза от речта си, която приключи с тостове за редица знаменити убийци, Витгенщайн затвори, оставяйки Джейк да го проклина, че е лъжец.

Но онова, което беше по-лошо от чувството, че е била измамена, беше мисълта как някъде той извършва дванайсетото си убийство.

Същия ден я повикаха в търговския и финансов център на Лондон, където до един бар на Лоуър Темз стрийт беше намерено тялото на още неидентифициран бял мъж, прострелян шест пъти в тила. Нямаше какво толкова да се гледа — беше ясно, че Витгенщайн е нанесъл поредния си удар. Джейк остави оперативните работници да вършат работата си и се върна в Ню Скотланд Ярд.

В кабинета й я чакаха детектив сержант Джоунс и един висок мургав небръснат мъж, който ядеше чипс. Когато Джейк влезе, двамата станаха.

— Кой е този човек? — попита тя.

— Това е господин Парменидис — обясни Джоунс. — Записах показанията му, но мисля, че и ти ще искаш да ги чуеш.

Джейк седна зад бюрото, наля си чаша минерална вода и уморено каза:

— Цялата съм слух.

Джоунс кимна на мъжа.

— Преди няколко дни — започна господин Парменидис, чието име и акцент потвърждаваха факта, че е грък, — мисля, че беше в понеделник… Както и да е, излязох от дома си и тръгнах на работа. В ресторанта на братовчед ми на площад Пикадили. Но по пътя видях, че един човек ме следи. Забелязах го на влака от Уондсуърт Комън, където живея, после на гара Виктория и по-късно, когато излязох от Института за изследване на мозъка.

Парменидис колебливо погледна Джоунс.

— Сигурен ли сте, че мога да й кажа?

— Не се притеснявайте. Главният инспектор няма да го сподели с никого. Имате думата ми.

Гъркът като че ли се поуспокои.

— Добре. Вярвам ви. Ами, госпожице главен инспектор, аз съм ВМЯ-отрицателен. Предполагам, че знаете какво означава това.

Джейк кимна.

— Веднъж седмично ходя в Института на консултации как да се справям със ситуации, които понякога ме карат да проявявам насилие. Като футбола. И турците. Не знам какво ще стане с мен, но…

Той нервно сви рамене.

— Моля, продължете — каза Джейк, вече по-заинтересована.

— Ами, онзи мъж върви след мен. Качвам се на метрото на Виктория Стейшън, а той — пак там. В Грийн Парк — също. Тръгвам по Пикадили, към ресторанта на братовчед ми, и се питам: „Защо те преследва този човек, Кириякос?“. Влизам в църквата там… как се казваше…

— „Сейнт Джеймс“ — напомни му Джоунс.

— Да. И онзи тип — също. Сяда зад мен. След една-две минути страшно се ядосвам. Ставам, сграбчвам го за гърлото и го питам: „Защо ме преследваш, копеле?“. Знаете ли, уплаших се, че той може да има нещо общо с програмата „Ломброзо“. Да е някакъв таен полицейски агент.

— Той отговори ли на въпроса ви? — попита Джейк.

— Каза, че бил турист. Разтърсвам го здраво и отговарям, че не му вярвам. Настоявам да ми каже защо ме преследва, инак ще го ударя. После в църквата влизат някакви хора и за секунда си помислям, че са заедно с онзи тип. После изведнъж осъзнавам, че това е църква и не трябва да се държа така. Опитвам да си спомня какво ми каза консултантът — да запазя спокойствие. Въздържам се, пускам го и той побягва. Сега си мисля, че може да е бил педераст или нещо подобно и да ме е харесал.