Джейк трепна.
— И какво ви убеди, че той може да е нещо по-различно?
— Този човек забрави нещо в църквата. Туристически справочник на Лондон. Уплаших се, когато по-късно го разгледах, защото улицата, на която живея, беше подчертана в индекса. И номерът на къщата ми. Имаше и други подчертани адреси. Пък и най-после събрах смелост да отворя писмото, което ми даде консултантът. Там пише да се свържа с полицията заради собствената ми безопасност. Прочетох го едва вчера, защото преди се страхувах, че е заповед за депортирането ми или някаква карантина за мъже като мен. Както и да е, прочетох писмото, спомних си за справочника и си помислих, че може би двете неща са свързани. И че човекът с пътеводителя може би е убиецът, който застрелва в главата мъжете като мен. И затова дойдох тук.
— Носите ли справочника?
Джоунс й подаде найлоновата торбичка с пътеводителя.
Джейк кимна.
— Постъпили сте правилно, господин Парменидис. Бихте ли ми казали какво е кодовото ви име?
Гъркът се ухили глуповато.
— Уилям Шекспир. Каква чест, нали?
— Ами, мисля, че сте се разминали на косъм. Имате право. Онзи човек е бил убиецът, когото търсим. Той е застрелял всички онези мъже. Щял е да убие и вас, ако не сте се държали по този начин. Но трябва да ви помоля да не казвате на никого за това. Единственият ни шанс да го хванем, е да сме сигурни, че няма да го предупредим и уплашим. Ако се усъмни, че някоя от потенциалните му жертви го очаква, той ще се скрие и може никога да не го намерим. Разбирате ли?
Парменидис кимна.
— Да. Няма проблем, госпожице.
— Искам да ви помоля и за още една услуга, господине. Искам да отидете с детектив сержант Джоунс и да разгледате компютърните портрети на онзи човек. Вижте дали ще можете да ги коригирате. В края на краищата никой освен вас не го е виждал толкова отблизо.
— Като по телевизията. Знам. Да, добре.
Джейк кимна на Джоунс.
— После закарай господин Парменидис до дома му. Искам двайсет и четири часова охрана за него. — Тя се усмихна на гърка и обясни: — Това е само предпазна мярка. Мисля, че сте го уплашили и сте го прогонили завинаги, но все пак трябва да сме внимателни.
Парменидис стана и каза:
— Благодаря. Много ви благодаря.
— Не, аз ви благодаря, господин Парменидис.
— Оттук, господине — рече Джоунс и отвори вратата.
— Сержант…
— Да?
— Знаеш ли къде е инспектор Станли?
— Не точно.
— Би ли го намерил? Кажи му да дойде при мен.
— Разбира се. Между другото, на бюрото ти има списък с всички подчертани адреси. Искаш ли да предам туристическия справочник в лабораторията?
— Аз ще го направя. Браво, Джоунс.
— Благодаря.
Щом Джоунс и гъркът излязоха, Джейк прочете списъка с адресите. Няколко от тях бяха на вече убитите от Витгенщайн жертви.
След десет минути в кабинета й влезе Станли. Изглеждаше ядосан.
— Къде беше? — попита тя.
Той я погледна огорчен.
— В стола. Надявах се, че поне днес ще хапна нещо.
— Забрави за яденето. Имаме работа — рече Джейк и му разказа за Парменидис и за туристическия справочник на Витгенщайн. — Искам всички тези адреси да бъдат под денонощно наблюдение. Не казвай на обитателите им. Няма смисъл да ги плашим без основание. Но ако Витгенщайн се опита да убие някого в Лондон, няма начин да не го спипаме.
Тя си позволи да се усмихне доволно.
— Само се моли да не му е писнало да действа в Лондон — отбеляза Станли.
Тя пак се усмихна.
— Нали знаеш какво казват? Лондон не може да ти омръзне.
Идеалното убийство
Една лекция в памет на Джон Уилямс, изнесена пред Дружеството на познавачите на убийството, е традиционен повод тържествено да почетем изящното изкуство да убиваш и за мен е чест да я прочета.
Джон Уилямс, един от първите британски привърженици на съвременното естетическо движение в убийството, е бележит представител на онези културни ценности, които са най-близо до моето сърце. Подобно на картините или на скулптурите, неговите престъпления имат специфични различия и нюанси на достойнство и когато се вгледаме във фактите около убийствата, извършени през декември 1811 година от Джон, би трябвало да ни стане ясно, че той наистина е бил голям майстор на изкуството.
Уилямс не е учил за такъв, нито е съзнавал за дарованието си. Но според мен той е първият, който е прозрял, че Изкуството никога не стои на едно място. И онова, което днес може да бъде отхвърлено като мръсно убийство, утре може да бъде признато за Изкуство. Този принцип е и мой. Въпросът дали едно убийство е по-добро, или по-лошо от друго от естетическа гледна точка е нещо, върху което съм разработил цялата си философия за живота.
Читать дальше