Филип Кер - Философско разследване

Най-изящното творение на деветнайсети век несъмнено са убийствата в Уайтчапъл през 1888 година.

Но аз съм на мнение, че и най-великите престъпления на деветнайсети век не могат да се сравняват с най-добрите, извършени по-късно. Джак Изкормвача може и да е постигнал статута на легенда, но аз не мога да се съглася да го поставя на същото ниво като Рамон Меркадер — човека, убил Троцки през 1940-а година.

Троцки е бил изключен от Съветската комунистическа партия, след като претърпява поражение в борбата за партийно лидерство. Ръководството поема Сталин. Троцки избягва от Русия и се установява в Мексико Сити, откъдето продължава да се противопоставя на Сталин. Но нито един от тези факти не прави убийството на Троцки шедьовъра, за който говорим. Нашата оценка за това убийство се основава само на един-единствен фактор — уникалния избор на оръжието на престъплението. Онова, което за цигулката е бил Паганини, това е бил и Меркадер за пикела. Вдъхновен избор, с чиято помощ Меркадер е издигнал нашето изкуство до колосални висоти. Замислете се за остротата на символиката на неговия избор — грубо, пролетарско оръдие на труда, подобно на сърпа и чука, които графично изобразяват болшевишката революция. Ледът е нещо обикновено в Русия, но привилегия само за богатите в Мексико. Сякаш Меркадер се е опитвал да напомни на живеещия в лукс в Мексико Сити Троцки за социалистическия му произход. Замислете се и за физическата област, в която Меркадер се е прицелил — мозъка на Троцки, последното хранилище на яростната съпротива срещу Сталин. Действайки чрез Меркадер, Сталин изглежда е искал буквално да покаже на Троцки, че ще унищожи всякакво антиреволюционно мислене. Твърдата и неотстъпчива човка на тиранина, която счупва черупката, съдържаща яйцето на опозицията. Гениално. Сталин с право е удостоил с почести този шедьовър на убийството, като е направил Меркадер Герой на Съветския съюз. Не трябва ли да споменем Меркадер като най-великия представител на изящното изкуство да убиваш?

Но аз имам чувството, че си заслужава да споменем още едно такова артистично убийство — това на Дейвид Блейкли през 1955-а година. Той бил любовник на Рут Елис, която след като го убила, станала първата жена, обесена за убийство в Англия.

Блейкли и Елис били любовници от две години. Връзката била бурна и изпълнена с ревност поради многобройните изневери и от двете страни. Една нощ Блейкли излязъл от публичния дом „Магнолия“ в Хампстед и видял, че Елис го чака с револвер в ръка. Тя не се поколебала и изстреляла в Блейкли няколко куршума от упор. Артистичното достойнство на това убийство произтича от няколко фактора — нетипично женският избор на оръжие, необичайната решителност на самата убийца и, разбира се (и най-важният от всички), отличителната особеност, че е било извършено от жена. Така както е трудно да се намери жена композитор, която да се нареди до Моцарт и Бетховен, или жена художник, която да се сравни с Тициан или Гоя, същото е и с изкуството да убиваш, където има недостиг на талант сред нежния пол.

Разбира се, последните неврологични изследвания разкриха истинската причина за тази липса на инстинкт за убийство сред жените и само времето ще покаже дали и други творчески аспекти имат подобно обяснение. Но нека да признаем приноса на жената и да го оценим по достойнство.

Вероятно помните, че в началото на лекцията си аз поставих въпроса: станал ли е двайсети век свидетел на един ренесанс в изкуството да убиваш? Позволете ми да отговоря на този въпрос сега.

Да, имало е такъв ренесанс, но само по отношение на темперамента и на дълбочината на реакцията, което само по себе си е нова форма на възприятие. Този темперамент показва безтегловността на съвременните мъже и риска, произтичащ от техните предразсъдъци. Той потвърждава, че познанието е само временно и няма абсолютна истина, освен самата смърт. Всичко, което разкрива душата на един творец, е позволено, включително убийството.

Този ренесанс и разцвет в изкуството да убиваш признава не резултата от преживяването, а — като се има предвид ужасната му краткотрайност — самото преживяване като цел. Преживяването излъчва атмосфера на абсолютна несигурност, на постоянна промяна, на нови виждания и на отказ да се съгласиш с някакво повърхностно общоприето твърдение. Както казва Виктор Юго, всички ние сме осъдени на смърт, но с различна отсрочка. Следователно в този ренесанс ние съзираме един апетит към ускорено усещане на живота и към повишена съзнателност.