Филип Кер - Философско разследване

Професор Джеймсън Ланг беше прав — между детектива и философа имаше множество общи неща. Повече, отколкото Джейк си бе представяла.

Този нарастващ интерес към философията явно привличаше човека, който — поне косвено — го бе предизвикал — убиеца с кодово име Витгенщайн. Масовите убийци, онези, които убиваха за развлечение, и самотните стрелци се опитваха да се прочуят, премахвайки някоя известна личност, като доказателство, че са нещо по-добро от обикновени престъпници. Те често даваха възможност на адвокатите си да се опитат да прехвърлят моралната отговорност за действията им върху някой безобиден писател и дори да го съдят, ако му бе провървяло достатъчно, за да е още жив. Книгите не само бяха хубаво обзавеждане за стая, но и образоваха множество масови убийци.

Джери Шериф, човекът, убил президента на Европейската общност, Пиер Делафонс, му бе прочел цялата „Пуста земя“ от Елиът, преди да му пръсне черепа. Убиецът за развлечение Грег Харисън бе слушал диск със стиховете на английския поет Джон Бечеман и после, въоръжен с няколко ръчни гранати, се беше развилнял по улиците на Слау, убивайки четирийсет и един души. Американският сериен убиец Линдън Топам твърдял, че е убил двайсет и седем души, пътувайки в различни части на Тексас, защото били Черните ездачи от книгата „Господарят на пръстените“ от Толкин. Джейк вече бе забравила броя на серийните убийци, които настояваха, че постъпките им са били вдъхновени от Ницше.

Но в убиеца с кодово име Витгенщайн имаше нещо различно. Джейк изпитваше към него чувства, каквито един детектив не трябваше да проявява към серийните убийци. Възхищение беше най-слабата дума. По-скоро тя беше заслепена от него. Той разпалваше въображението й. Чрез него Джейк бе научила някои неща за света и за себе си.

Усилието да го разбере и да го залови беше най-стимулиращото нещо, което бе изпитвала.

Спа четири часа и се събуди. Беше тъмно. В главата й се въртеше един-единствен въпрос. Къде, по дяволите, беше срещала убиеца с кодово име Витгенщайн?

Стана, навлече халата и отиде в кухнята. Наля си минерална вода с лед и жадно я изпи, като малко дете, сънувало кошмар. После седна пред компютъра и го включи.

Ако си спомнеше „къде“, тогава може би щеше да си спомни и „кой“. Написа „къде“ и зачака да я осени вдъхновението. Когато след няколко минути не излезе нищо, изтри думата и отново се замисли.

Къде го беше срещнала? И изведнъж бе обзета от убедеността, че той вече й е подсказал отговора. Почувства тръпка на вълнение, докато се опитваше да си спомни какъв беше той. Нещо дребно. Нещо, носещо се във въздуха около нея. Нещо…

Парфюмът й. „Екстаз“ на Лутър Ливайн. Витгенщайн й бе направил комплимент за него.

Тя скочи, грабна чантата си и изсипа съдържанието й на пода. Беше купила парфюма скоро. Но кога и къде? Прегледа касовите бележки и ваучерите от кредитните си карти, насъбрали се през последните няколко месеца, като благодареше на мърлата у себе си, която рядко подреждаше чантата си.

Най-после намери онова, което търсеше. Летището във Франкфурт. Оттам бе купила парфюма. До заминаването си на Европейския симпозиум по прилагането на закона Джейк винаги използваше „Лолита“ на Фредерико Дати. Покупката на „Екстаз“ беше мимолетна прищявка. Дори й стана неприятно, защото си въобрази, че се е поддала на сексапилния плакат, изобразяващ съвременен вариант на една от сладострастните картини на Фрагонар. Почувства се виновна, задето е харесала рекламата, и известно време не се пръска с „Екстаз“. На пресконференцията си бе сложила „Лолита“. След няколко дни този парфюм свърши и тя за пръв път се напръска с „Екстаз“, когато посети професор Ланг. Витгенщайн я бе срещнал след това.

И сега, ако можеше да си спомни всеки, когото бе срещнала, откакто се върна от Кеймбридж…

Проблемът с виртуалната реалност е, че тя не само създава възприятие за физическо удоволствие, като например половото сношение, но и за болка. Или, казано с други думи, така както преживявам усещането, че убивам някой друг, аз мога да преживея и усещането да бъда убит. Затова човек трябва да внимава с тази апаратура.

Тази сутрин, когато се събудих, ми се стори, че в стаята има носорог. Огромният двуметров звяр стържеше килима с подобните си на стойки за чадъри крака и размахваше грамадния си извит рог срещу мен. Беше толкова близо, че усещах огнения му дъх върху босите си крака. Не смеех да дишам — виждах, че вече е направил повечето мебели в спалнята на трески. Имах чувството, че и най-лекото движение от моя страна ще го накара да ме нападне.