Филип Кер - Философско разследване

Той пресече добре поддържаните градини на площада и тръгна по Дийн стрийт. Преди да се шмугне в един порноклуб с представления на живо, Декарт спря да се вгледа във витрината на една малка книжарница.

Дълго стоях пред заведението, съзерцавайки колекцията от черно-бели снимки, изобразяващи нищо необещаващите мостри на момичетата, танцуващи вътре. Далеч не бяха толкова привлекателни, за да показват голите си тела, а и снимките бяха стари, сякаш правени преди десет-петнайсет години, когато на мода бяха други прически и други форми на гърдите.

— Сексшоу на живо — лаеше червендалестият хипопотам, който седеше зад бронираното стъкло на касата за билети. — Само двайсет и пет екю. Най-горещото шоу в цял Лондон.

Отброих пет банкноти и откъснах един розов билет от ролката с размери на чиния за хранене. Стълбите скърцаха като падащи дървета, докато предпазливо пристъпвах надолу, към недрата на клуба. Момичето на сцената току-що бе събуло бикините си и ги въртеше на върха на пръста си, сякаш си вееше с ветрило, защото вътре беше топло.

— Здрасти, приятел — изчурулика тя, като видя, че се взирам в лицата на посетителите.

Но аз търсех Декарт.

Лесно го забелязах. Той стоеше досами сцената с размери на одеяло, силуетът на смешната му прическа се открояваше на ярката светлина на прожекторите.

Седнах непосредствено зад него, но мисля, че той не ме забеляза. Беше твърде вглъбен в момичето, което започна щедро да маже с вазелин първо задника си, а после дъното на една бутилка шампанско. „О, не!“ — помислих, но почти веднага бях опроверган, защото тя напъха бутилката в себе си, докато остана да се вижда само тапата.

Едно нещо е идентично със себе си. Няма по-добър пример за безполезна пропозиция, която обаче все пак е свързана с някаква игра на въображението. Все едно във въображението ни нещо като бутилка шампанско придобива собствена форма и виждаме, че тя приляга там. В същото време се вглеждаме в този предмет и си представяме, че това празно място му е било оставено и сега то му приляга точно. Ала това е нещо съвсем различно.

Безсрамието на този акт беше почти смешно. Момичето вкара бутилката в себе си и после я извади. Вътрешен процес, нуждаещ се от външен критерий. Човешко същество, изхвърлящо като изпражнение бутилка шампанско.

Рене Декарт седеше скован на мястото си, не помръдваше и, изглежда, дори не смееше да диша. Запитах се дали това е част от основното му пътуване към собственото „аз“. Мамеха ли го сетивата му в момента относно неща, които едва ли бяха осезаеми? Дали той си въобразяваше, че всъщност си е вкъщи и лежи гол в леглото?

Би могло да му се прости, ако мислеше, че живее в някакъв кошмар. Момичето изстена и се изкикоти, когато хвана бутилката и с ужасяващ засмукващ звук я извади от ануса си. Все едно гледаш как упоен пациент си прави операция сам. Очевидната невероятност на онова, което правеше тя, и моето изумление подсилваха кошмарния аспект на цялата ситуация. За моя изненада установих, че неволно съм протегнал ръка, сякаш да възприема всичко това със сетивата си. Сънищата не са толкова ясни и отчетливи. Но, разбира се, Декарт знаеше, че сънищата заблуждават с изобретателността на илюзиите си и няма сигурни признаци, по които ясно можем да различим будното състояние от съня. Дори от смъртта.

За миг се втрещих от удивление, което едва не ме убеди, че наистина сънувам. Бутилката отново изчезна в тялото на момичето.

Нека тогава да е сън. Още по-добре. И за двама ни беше по-лесно да е така. Извадих газовия пистолет от кобура под мишницата си. Едва ли щях да пропусна целта. Ако кажа: „Оръжието е насочено към точка Р върху главата на Декарт“, аз не споменавам къде ще го порази куршумът. Определянето на точката за прицелване е геометричен способ за определянето на посоката. Фактът, че използвам този метод, сигурно е свързан с някои наблюдения (траекторията на куршума и други), но тези наблюдения не влизат в настоящото описание на посоката.

— Направи го — рече гласът.

Втрещих се от изненада. Кой каза това? Декарт? Ницше? Господ?

— Хайде, направи го — повтори гласът.

Момичето сподавено изписка. Чух и други викове на безмълвно насърчение.

— Добре — рекох аз и вдигнах пистолета, докато дулото се доближи само на няколко сантиметра от тила му.

Коленичило на сцената, момичето измъкна бутилката от задника си и стана, за да се поклони. Около мен гръмнаха аплодисменти — публиката изразяваше възхищението си. Ръкопляскаха всички, освен Декарт. Но мисля, че никой не забеляза това. Прибрах оръжието в кобура и тръгнах нагоре по стълбите, към светлината.