Филип Кер - Философско разследване

— Ясно е, че онова, което си направил, е незаконно. Убийството е неправилно по стандартите на всяко нормално общество.

— Преди всичко трябва да внимаваме как използваме думите „убийство“ и „нормално“. Например лесно мога да демонстрирам, че не всеки убиец би трябвало да бъде наказван. Да приемем определението, че убиецът е човек, убил някой друг човек, предумишлено и с пълното съзнание, че нито обществото, нито жертвата са желали това. И така, X убива Y и изтърпява определен период от наказателна кома, но след това пак си остава убиец. Виждате, че убиецът невинаги би трябвало да бъде наказван.

Джейк погледна към екрана на видеотелефона и кимна на Джеймсън Ланг.

— Бих искала да те запозная с един човек — каза тя. — Джеймсън Ланг, професор по философия в Кеймбриджкия университет. Надявам се, че нямаш нищо против, но аз го поканих да участва в разговора ни.

— Откровено казано, Джейк — хладно заяви Витгенщайн, — малко съм изненадан, че си способна да лъжеш така. Да си доведеш подсказвач — да, това наистина е прекалено. Но аз естествено съм поласкан от възможността да разговарям с професора. Познавам произведенията му много добре. Имам предвид романите. Не знам да е писал философски трудове.

Витгенщайн се изсмя презрително.

— Здравейте — колебливо рече Ланг. — Примерът, който описахте, се основава на неправилна философска граматика. Особено вашата употреба на думите „не винаги би трябвало да бъде наказван“. Но, отделно от семантичния въпрос, главният инспектор имаше право — съществува всеобщ стандарт, който се прилага към характера на поведението на човека.

— Сега е мой ред да говоря за семантика, професоре. Зависи какво разбирате под думата „всеобщ“. Като говорите за характера на поведението ми, вие имате предвид само традиционната гледна точка, в обичайните условия на едно разследване… Но аз реших да не използвам този стандарт, професоре. Може да съм решил да използвам стандарта на южноамерикански ловец на глави или на екзистенциален герой от романите на Камю, или на анархист, дори на десен по убеждения екстремист или на фанатизиран феминист. Може да съм решил да използвам всички тези стандарти вкупом. Виждате ли, преценките ви относно характера на поведението ми имат претенциите да са валидни колкото измислените герои от някой роман. Ето защо трябва да отречете, че само по себе си, моето поведение има само една характеристика, инак ще ви обвинят в пристрастие.

— Но именно затова е обществото — възрази Ланг. — Пристрастие към общоприетия стандарт за това кое е добро и кое лошо.

— Това не представя истината за моето поведение. А само привидната истина. В продължение на хиляди години отнемането на земя се нарича кражба. Но преди един век в някои части на света това е било узаконено под името марксизъм. Бъдещата политическа философия може да узакони убийството, така както марксизмът е узаконил кражбата. Говорите за стандарта на нормалното общество, професоре. Но що за общество е онова, което смята за велик един президент на Съединените щати, заповядал употребата на ядрено оръжие унищожило хиляди хора, а друг човек, убил един-единствен президент, за престъпник?

— Ако говорите за президента Хари Труман, той е действал в условия на война. За да спаси човешки живот. Използването на атомната бомба е било единственият начин да предотврати още по-голяма загуба на човешки живот.

— Онова, което правя аз, е продиктувано от същия мотив — да предотвратя още по-голяма загуба на човешки живот.

— Но вие не сте в положение да правите такъв избор. Давате лош пример на обществото.

— Говорите като консервативен моралист, професоре.

— Може би. Но вие, естествено, ще приемете, че в очите на обществото, което отхвърляте, трябва да бъдете заловен и наказан.

— „Трябва“? — изсмя се Витгенщайн. — Не, аз приемам само вероятността.

— Твърдите, че действате така, за да спасите други хора. Следователно сигурно приемате, че уважението към човешкия живот е основата на морала.

— Не, само към достойния човешки живот.

— И какъв е критерият за това?

— В повечето случаи субективното чувство, че животът продължава да е достоен.

— А дали мъжете, които сте убили, са имали чувството, че животът им е бил достоен?

— Вероятно. — Гласът му стана по-мрачен, после той добави: — Но, разбира се, може да се грешали. Да предположим, че Айнщайн получава лоша новина за съпругата си и загубва желание да живее. Няма ли някой да почувства известно задължение да му каже колко е достоен животът му? Неговото собствено мнение за съществуването му ли ще бъде крайният стандарт?