Филип Кер - Философско разследване

Тогава в какво беше смисълът? В какво е това безучастно черно небе на страховита величественост, наречено Вселена?

Докато Джейк гледаше отражението си, дълбочината на онова, което се намираше отвъд, й помогна да се съсредоточи. Едно по едно я завладяха чувства за други реалности, за дребните неща във всекидневния живот и за нещо различно от установения ред. За да видиш, трябва да гледаш там, където не си. За да намериш смисъл, трябва да събереш воля да се извърнеш от себе си.

Затова ли убиваха хора като онзи, който се наричаше Витгенщайн? За едно мимолетно прозрение в собствената самоличност? За няколко секунди на значение? За да избягат от безсмислието на живота?

Сутринта бе изпитала гняв към него. Но сега само го съжаляваше.

Вероятно искате да кажа нещо от сорта, че убивам жертвите си, защото чувам гласове? И вярвам, че това е гласът на Бога.

Естествено, аз съм чел как другите убийци (макар че не бих искал да се наредя в същата категория като тях) са пробвали този номер и са успявали да се представят за невменяеми и да избегнат иглата. И смея да кажа, че вие очаквате и от мен нещо подобно.

Но истината е следната: ние имаме вас и аз изпивам морето. Взели сме гъба и сме изтрили хоризонта. Освободили сме земята от слънцето. И сега се отдалечаваме от всички слънца. Постоянно падане назад, встрани и напред — във всички посоки. Няма нагоре и надолу. Блуждаем сякаш в безкрайното нищо. Не усещаме ли дъха на празното пространство? Не е ли станало по-студено? Не осветява ли безмилостно светлината всички нас? Не трябва ли сутрин да запалваме фенери? Още ли не чуваме нищо друго, освен гробокопачите, които погребват Господ? Не долавяме ли друга миризма, освен разложението на Бога?

Добре, признавам. Тези мисли вече не са оригинални. Не и в днешно време. Не мога да твърдя, че са мои. Но вие разбирате какво искам да кажа. Твърдението, че убивам, чувайки гласа на Бога, не е достатъчно. Едва ли един изтънчен убиец може да твърди подобно нещо, нали? Това е твърде мелодраматично и театрално. Къде е въображението, за бога?

Но ако мислите, че когато съм убивал, съм чувал гласа на Фридрих Ницше, тогава сте се насочили в правилната посока. Това звучи малко по-оригинално. Нещо повече, съвсем близо е до истината. Защото всеки път, когато убивам някой от събратята си, аз, разбира се, убивам Господ.

Но вие може би ще възразите, че ако убивате Господ, а Той не съществува, тогава не убивате нищо. Няма смисъл да кажем: „Аз убивам нещо“, когато то не съществува. Мога да си представя един бог, който не е там, в гората, но не и да убия бог, който не е там. И „да си представим, че бог е в гората“, означава да си представим, че Бог е там. Но да убиеш бог не означава същото… Ала ако някой каже: „За да мога да си представя Господ, Той, в края на краищата, трябва да съществува в някакъв смисъл“, отговорът е: не, той не трябва да съществува в някакъв смисъл. Освен в един.

Господ съществува в човешкото съзнание. Следователно, ако убиеш човек, убиваш и Господ.

Познавам тези неща като мисли. Но моите мисли не са мои преживявания. Те са отзвук и последствие от преживяванията ми — също както когато някой влак минава покрай прозореца ми и стаята се тресе. Но аз седя във влака и понякога съм самият влак. Интелект и страст, мислене и чувства — всички те са едно и също.

Колко бързо следва брат брата, от слънчевата светлина до страната на мрака.

На следващия ден отидох с микробуса до дома на поредния събрат от моя списък. Не искам всичко това да звучи отмъстително и злопаметно като трагедия от епохата на крал Джеймс Първи. Не, аз имах чувството, че онова, което върша, е правилно — студено и чисто като кристал, но истинско. Умът ми — там, откъдето започва всичко — бе обладан от усещане за логическа цел. Всичко е в ума — моето обсебване и главната тема на моята песен.

След провала с Шекспир реших да зарежа драматурзите и все още опитвайки да не се подчинявам на първоначалния си импулс, който беше да убия философ, избрах поет. Уърдсуърт — изумителен гений! И проклет глупак.

Предварителното ми разузнаване беше току-що започнало, когато осъзнах, че аз не съм единственият, който го наблюдава. Пред дома на Уърдсуърт беше паркиран мръсен зелен микробус. Отначало не му обърнах внимание, защото зад волана не седеше никой. Ала представете си удивлението ми, когато задните врати се отвориха и оттам излязоха двама мъже, които се протегнаха и запалиха цигари. Не приличаха много на полицаи, но в днешно време е така. И като видях, че единият носи бинокъл, се досетих, че не са техници от газовата компания. Другият сложи ръка на рамото му и видях, че под анорака му има бронежилетка и картечен пистолет.