Филип Кер - Философско разследване

Единственото, което не разбрах, беше защо не ме забелязаха. Дали си въобразяваха, че преди да пристъпя към действие, няма да проуча мишената си? Сериозно ли мислеха, че ще се появя пред вратата на Уърдсуърт и ще го застрелям? Може би не им пукаше дали Уърдсуърт ще бъде застрелян, или не.

Може би ако бях останал там по-дълго, щяха да ме вземат за вероятен заподозрян. Но аз включих двигателя на микробуса си и съвсем бавно се отдалечих от тях, съзнавайки колко ми е провървяло. И колко много ме е подценила полицията. Трябваше да внимавам повече. Особено след като възнамерявах да използвам сателитния си телефон, за да се свържа с Полицайката в минутите преди екзекуцията на следващия ми събрат. Едва ли щеше да изглежда професионално, ако ме арестуват по средата на философския диалог.

Докато се отдалечавах, внимателно се взирах в монитора на видеото за обратно виждане, за да се уверя, че не ме следят. Но екранът остана празен и още преди да стигна края на улицата на Уърдсуърт, вече преглеждах списъка на събратята си на портативния компютър, търсейки друга жертва.

Чудесно, помислих аз, винаги съм харесвал Уърдсуърт. Радвах се, че няма да бъда неговият самотен жътвар. Спри тук или внимателно пресечи.

Тогава ще умрат други. Имената са отбелязани в списъка. Но кой да бъде следващият? Одън? Декарт? Хегел? Хемингуей? Уитман?

Одън със сигурност беше най-близко до ума, макар че смятах да убия Хегел от чист идеализъм. Хемингуей? Обсебен от смъртта и някак твърде вулгарен. Декарт? Бях запазил живота му досега. Но той е написал всички онези глупости, че съществуването на Господ е доказателство за осезаемия свят. И в известно отношение Декарт бе започнал всичко това. Да, тогава ще бъде Декарт. Бащата на съвременната философия. Ще го унищожа, воден от пълен скептицизъм. Той няма да живее. Погледнете, набелязвам го и го проклинам. Убивам, следователно съществувам.

Джейк седеше сама в кабинета си. Дългите й силни пръсти бяха сключени пред челото, сякаш се молеше или размишляваше, или и двете. Ед Крашо показа глава на вратата, прокашля се да привлече вниманието на Джейк и вдигна вежди сякаш в предговор на въпроса си.

— Да, Ед — каза тя и се прозя. — Какво има?

Джейк потърка очите си — подпухнали от липсата на естествена светлина — и угаси лампата на бюрото си. Флуорните или халогенните крушки причиняваха слепота? Вероятно животът нямаше да й се струва толкова изкуствен, ако в кабинета й имаше цветя.

— Имаш ли една минутка, шефе?

— Разбира се. Сядай.

Крашо се настани.

— Спомняш ли си за следите от италиански зехтин, които намерихме по дрехите на Мери Улнот?

— Да — отговори Джейк.

— Ами зехтинът се пренася в цистерни от Италия, за да бъде бутилиран под лиценз тук, в Обединеното кралство. В една компания на име „Сейкрид Ойл“, с база в Райслип. Бутилираният зехтин се разпространява в страната от компания „Гилиърдс“. Седалището им е в Брент Крос. „Гилиърдс“ доставят зехтина на няколко търговци на едро в централен Лондон, сред които е и магазинът на Брюър стрийт в Сохо. Товарът там докарва винаги един и същ шофьор, някой си Джон Джордж Ричардс. Преди осем години Ричардс прекарал две години в наказателна кома заради изнасилване на млада жена. Нещо повече, в деня на убийството на Мери Улнот той е доставил зехтин на Брюър стрийт.

— Интересно — отбеляза Джейк. — Предполагам, че искаш автографа ми върху молбата за обиск.

— Точно така. Ако нямаш нищо против.

Той подаде на Джейк документа. Тя го прочете и бързо се подписа.

— Благодаря — рече Ед и стана.

— Обади ми се, когато го арестувате. Искам да поговоря с него.

— Добре.

— Ед?

— Да.

— Браво.

Малко след като Крашо излезе, вътрешният телефон иззвъня, за да извести, че на линията е Витгенщайн. Джейк веднага натисна бутона за връзка с видеотелефона на професор Ланг в Кеймбридж.

— Той е, професоре — уведоми тя сепнатия образ на Ланг. — Витгенщайн. Готов ли сте?

— Мисля, че да — отговори той и оправи вратовръзката си.

Съобщението на компютърния екран на Джейк я уведоми, че процедурата по проследяването вече е задействана. Тя каза на оператора да я свърже с Витгенщайн.

— Главен инспектор? — спокойно попита той.

— Да. Радвам се, че се обадихте.

Искаше й се да говорят по видеотелефона, за да може да види лицето му.

— О, не се и съмнявам. Искате ли да направя проба за записа ви? Проба, едно, две, три. Добре ли се чува? — ухили се той. — Знаете ли, всъщност се надявам, че записвате това. Може да се окаже от историческо значение. Изминахме дълъг път от съобщенията, надраскани с тебешир близо до мястото на престъплението. „Евреите не са хора, които са обвинявани за нищо.“