Филип Кер - Философско разследване

— Да, тук имате право — призна Ланг. — Човек би почувствал такова задължение каквото описвате.

— Тогава сигурно трябва да признаете вероятността, че има хора, които надценяват достойността на собственото си съществуване?

— Логично е да се съглася с това. Но не виждам как такова нещо може лесно да се демонстрира.

— Да предположим, че такъв човек излага живота на другите на риск, вкопчвайки се неотстъпчиво в своя собствен живот. Това не може ли да бъде демонстрирано?

— Може.

— Няма ли да се чувствате оправдан да премахнете такъв човек?

— Зависи от обстоятелствата — отговори Ланг. — От това колко явен е бил рискът за другите хора. Разбирам накъде биете, но не приемам, че вашият случай е толкова явен, колкото описвате.

— Какъв критерий би бил приемлив, за да се стигне до такова решение?

— Предполагам, че обективният стандарт. Преценка за онова, което човек би направил в подобни обстоятелства.

— Субективна преценка за обективен стандарт? — изсмя се Витгенщайн. — Звучи интересно. Не смятате ли, че съм се опитвал да обмисля обективно случаите на моите събратя, ВМЯ-отрицателните? И съм стигнал до извода, че рискът може да бъде демонстриран на другите хора?

— Оспорвам вероятността за такава демонстрация.

— Но, професоре, когато убих първата си жертва, аз вече демонстрирах това. От онзи миг съществува ясният и очевиден риск, че другите като мен може да направят същото.

— Не, не, не! — ядосано възрази Ланг. — Вие се опитвате да докажете причината, съдейки по следствието. Според вас убийството, което сте извършили, доказва, че съществува риск и другите като вас да сторят същото. Не приемам довода ви.

Витгенщайн се ухили.

— Опасявам се, че трябва да го приемете, професоре. Поне за момента. Време е да тръгвам.

— Моля те, почакай — обади се Джейк.

— Съжалявам, не мога. Друг път ще продължим дискусията си. Следващата ми жертва се появи малко по-рано, отколкото очаквах. А, да, обещах да ти кажа името му, дадено от програмата „Ломброзо“, нали? Рене Декарт. А сега наистина трябва премахна едно зло от света.

— Почакай… — едновременно повториха Джейк и професорът.

Но Витгенщайн затвори.

— Той не ни заблуждава — каза детектив сержант Джоунс. — Проследихме обаждането по „Юпитерстар“ и оттам — до Лондон. Невъзможно е да бъдем по-прецизни, когато разговорът се провежда от сателитен телефон.

Джейк раздразнено поклати глава.

— Трябваше да се досетим, че ще използва нещо такова.

— Сателитните телефони са скъпи. Да не споменаваме факта, че са и незаконни.

— Да. Но това означава, че може би ще успеем да разберем откъде го е купил. Ти къде би отишъл, ако искаш да си вземеш сателитен телефон?

— Само на едно място има такива неща — на Тотнъм Корт Роуд. Но ще бъде адски трудно да накараме продавачите да проговорят.

— Да, ще трябва да им гарантираме съдебен имунитет. Аз ще се погрижа за това.

— Между другото — предпазливо каза Джоунс, — той беше ли прав за парфюма ти?

— О, да. Но да ме убиеш, не мога да се сетя къде сме се срещнали.

— Сигурна ли си, че парфюмът ти не беше споменат в онази статия във вестника?

— Напълно.

— Вероятно те е будалкал.

— Да, може би — усмихна се Джейк, макар да не мислеше, че е така.

— Искаш ли да ти изпратя охрана? В случай че Витгенщайн пожелае да се срещне с теб.

Джейк се замисли. Едва ли някой от колегите й от мъжки пол би поискал охрана — освен ако семейството му не беше заплашено. Тя поклати глава.

— Не. В края на краищата той не ме заплаши. Пък и нали нося пистолет.

Става все по-лесно.

Декарт излезе рано от рекламната агенция на Шарлот стрийт, където работеше, и тръгна към търговския център на Ню Оксфорд стрийт.

На десетина метра над редицата дървета от Сейнт Джайлс Съркъс до Бонд стрийт се издига стъклен свод, покриващ два етажа магазини, ресторанти, бюра за обмяна на валута, кинотеатри, строителни фирми, изложби и търговски щандове, където продават най-различни дреболии, занаятчийски произведения и сувенири, и всичко това — на фона на безкрайния шум, създаван от множеството китаристи, фокусници, клоуни и танцьори, всеки от които е решил да привлече вниманието с атракциите си.

Декарт прекоси Ратбоун стрийт, където група въоръжени полицаи се мотаеха безгрижно до колата си, размахваха палките и флиртуваха с проститутките.

Той беше неприятен на вид човек, облечен в широки шарени дрехи — досущ клоун от търговския център. Косата му беше смешна — късо подстригана отстрани и дълга и стърчаща на темето. Носеше прозрачно пластмасово дипломатическо куфарче, което ми позволи да видя вестника, цигарите, преносимия компютър, телевизора и видеокасетите, които си беше приготвил за влака на връщане вкъщи. Вероятно току-що бе написал някоя тъпа реклама за хамбургери, за прах за пране „Протоник“ или за нов модел изтъркани джинси. Да, Декарт наистина приличаше на човек, който пише реклами за джинси. Cogito ergo sum? 7 7 Мисля, следователно съм — мисъл на философа Рене Декарт (1596–1650). — Б.пр. Но аз мисля, че съвсем не е така. Ако можеш поне малко да разсъждаваш с мозъка си, в който липсва вентро-медуларно ядро, няма да работиш за амбулантни търговци.