Филип Кер - Философско разследване

— Продължаваш ли да сънуваш кошмари?

— Напоследък не.

— Срещаш ли се с някого?

— Искаш да кажеш дали спя с някого, нали?

— Щом така ти харесва.

— Не, не спя с никого.

— Кога прави любов за последен път?

Джейк поклати глава и замълча, сетне отговори:

— Не знам дали изобщо някога съм го правила.

Доктор Блакуел записа нещо в тефтера си.

— И още ли изпитваш болезнена враждебност към мъжете?

— Да.

— Разкажи ми за последния случай.

— В хотела във Франкфурт имаше един мъж. Опита се да ме сваля и аз се държах грубо с него. После, в асансьора, той ме нападна.

— По какъв начин?

— Докосна гърдата ми.

— Мислиш ли, че е възнамерявал да те изнасили?

— Не, не мисля. Само беше малко пиян.

— И какво стана?

Джейк се усмихна смутено.

— Какво мислиш, че стана? Цапардосах го.

— И как се почувства след това?

— Известно време — чудесно. Но по-късно съжалих, че го сторих. Искаше ми се поне да не го бях ударила толкова силно. Както вече казах, не бях в опасност. Не знам защо го направих.

— В крайна сметка ние сме такива, каквито изберем да бъдем.

— Ами нали точно затова идвам тук. За да се почувствам по-добре относно избора, който правя.

— Не съм убедена, че мога да ти помогна да се почувстваш по-добре, след като си ударила някого. Но кажи ми, как се чувстваш обикновено, когато откриеш, че изборът ти не е бил сполучлив. Както с мъжа, когото си ударила.

Джейк въздъхна.

— Имам чувството, че животът ми няма смисъл.

— А баща ти? Напоследък какво изпитваш към него?

— Мисля, че го мразя още повече сега, когато е мъртъв.

— Дори да е така, баща ти е бил само един от мъжете, не всеки.

— Когато си дете, бащата олицетворява всички мъже.

— Но ако баща ти не е бил такова чудовище, както казваш…

Джейк изсумтя силно.

… Може би щеше да е по-лесно да каже на доктор Блакуел, че баща й я е изнасилил, защото реалността на онова, което бе изпитала, беше много по-трудна за обяснение. Кръвосмешението между баща и дъщеря и травматизиращият му ефект върху момичето беше много по-осезаем и лесен за разбиране, отколкото онова, което бе преживяла Джейк. Нямаше да е достатъчно да каже, че по време на съзряването й баща й я бе обиждал и ругал. И никога не е пропускал възможността да я унижи пред хората, и не е проявявал никаква обич към нея.

Може би щеше да намери сили да му прости всичко това, но омразата му към майка й — никога.

Майката на Джейк беше плаха и изстрадала жена, очевидно способна да не обръща внимание или да намери извинение за всяка проява на злия нрав на съпруга си — унищожителния сарказъм, изблиците на гняв, мръщенето, многобройните изневери, лъжите и насилието. Така и не намери смелост да го напусне. Сподели с Джейк, че животът й с него може и да е неописуем, но без него би бил немислим. Докато накрая дойде денят, когато онова неописуемо съществуване изведнъж стана непоносимо и тя се самоуби.

Седемнайсетгодишната Джейк я намери легнала на пода в навеса в градината, със забит в гърдите кухненски нож. Естествено, тя предположи, че убиецът е баща й. Вероятно майка й бе искала да изглежда така. Но полицията установи, че менгемето на работната маса на баща й е било нагласено така, че да съвпада с широчината на дръжката на ножа. Стигнаха до заключението, че майка й е нагласила менгемето и после умишлено се е нанизала на ножа, подобно на римски пълководец. Дълго време Джейк смяташе, че полицията греши и баща й е убил майка й. Едва когато стана полицай, тя прие достоверността на извода им.

Фактът, че майка й се бе самоубила, остави у Джейк постоянен ужас от самоубийството. Да не говорим за силната омраза към баща й. И до смъртта му, причинена преди три години от тумор в мозъка, което поне обясняваше отвратителното му държане, ненавистта на Джейк към най-важния мъж в живота й се бе превърнала в нещо, обхващащо целия мъжки пол…

— Възможно ли е да не мразиш мъжете изобщо?

Джейк не отговори.

— А теоретично смяташ ли, че можеш да имаш удовлетворяваща връзка с мъж?

— Труден въпрос. Ако имаше моята професия и виждаше някои от нещата, на които мъжете и само мъжете са способни… Господи!

Тя се замисли за мъртвото тяло на Мери Улнот и за мръсните думи, изписани с червило по него.

— Ами, теоретично, да, мисля, че е възможно. Но виж какво, не съм тук, защото смятам, че нещо не е наред със сексуалната ми нагласа.

— Да, знам, ти си тук, защото мислиш, че животът ти няма смисъл.

— Точно така.