— Искаш да кажеш, че има и такива пушки? — попита Станли.
— О, да. Някои са с лазерни мерници. И с куршуми, съдържащи живак или глицерин, газовата пушка би била идеално оръжие за вашия аматьор.
— Явно пушките са още по-мощни — отбеляза Джейк.
— С подходящи амуниции една хубава газова пушка може да повали голям елен. Някои от тези оръжия са позволени — ухили се Френч. — Да се надяваме, че вашият човек още няма такова. Не може да се каже какво би направил с него. Не че стои със скръстени ръце напоследък! Да застреля човек в галерията „Тейт“, при това посред бял ден. Вестниците ще изпаднат във възторг.
Същият следобед Джейк имаше сеанс с психоаналитика си, доктор Блакуел. Клиниката се помещаваше в елегантна триетажна сграда в Челси, близо до Кинг Роуд. Джейк посещаваше доктор Блакуел от около година.
Блакуел беше от неоекзистенциалната школа по психотерапия, която избягваше по-механистичните аспекти на класическия фройдистки анализ и насърчаваше пациента да поеме контрола върху собствения си живот. Ключовият елемент във взаимоотношенията между психиатъра екзистенциалист и пациента беше сблъсъкът, където се обсъждаха проблемите на пациента, а терапевтът се опитваше да го насочи към жизнеутвърждаващи и автентични решения, които трябваше да бъдат взети чрез упражняването на свободен избор. Според доктор Блакуел опитът, извлечен от тези сблъсъци, в крайна сметка се трансформираше в начина, по който пациентът гледаше на себе си и на останалите.
Когато Джейк влезе в клиниката, секретарката се усмихна и стана.
— Събличай се и влизай — каза тя и я поведе към стаите за преобличане.
В съзвучие с другите терапевти неоекзистенциалисти доктор Блакуел искаше пациентите да се явяват на сблъсъка чисто голи, за да насърчи чувството за по-голяма лична откритост. Джейк влезе в съблекалнята и дръпна завесата. Махна якето си и го сложи на стола. После свали ципа на полата си и я окачи на закачалката. Докато разкопчаваше блузата си, чу познатото шумолене на полата на доктор Блакуел.
— Влизай, когато си готова, Джейк — каза тя.
Гласът й беше тих и мил като на игуменка на някакъв уединен и силно религиозен монашески орден. Този глас напомняше на Джейк за директорката на училището в метоха. Вероятно това беше една от причините да потърси съвет не от друг, а от доктор Блакуел — защото приличаше на човека, който се беше държал любезно и състрадателно с нея, и то точно когато, заради баща си, тя най-много се нуждаеше от това.
— Добре — каза Джейк и бързо съблече бельото си.
На стената в стаичката имаше огледало и тя критично огледа голото си тяло. Гърдите й бяха твърде големи, но не се бяха променили от студентските й години в Кеймбридж. Не беше зле за жена на трийсет и седем години. Някои от приятелките й, които имаха семейства, сега приличаха на майките си. Нямаше съмнение, че раждането на деца състарява жената.
На закачалката висеше червен памучен халат. Джейк го облече, стегна колана и дръпна завесата.
Стаята на доктор Блакуел беше голяма и просторна. Тъмносиният килим беше специално предназначен да отпуска босите стъпала на пациентите. Тя седеше зад голямо сиво бюро, тапицирано с кожа, над него беше закачена репродукция на картина от Франсис Бейкън. Зад нея имаше два сводести прозореца. Когато Джейк влезе, доктор Блакуел вдигна глава и мило се усмихна.
— Как си?
— Добре. Искам да кажа, все така. Няма промяна.
Доктор Блакуел кимна. Тя беше едра жена на около петдесет години с големи като на фермерка ръце и несъответстващо на тях кукленско лице. Косата й беше къса, подстригана в скъп фризьорски салон и извита от двете страни на челюстта й. Беше облечена в къса бяла рокля от букле, която разкриваше слънчевия загар на ръцете и почти не напомняше за клинична престилка.
— Достатъчно топло ли е тук?
Джейк отговори утвърдително.
— Добре тогава. Затвори очи и опитай да се отпуснеш. Точно така. Дишай дълбоко. Когато ти кажа, отметни халата и в същото време искам да си представиш, че отхвърляш всичките си задръжки и разкриваш не само тялото, но и най-съкровените си чувства.
Доктор Блакуел замълча, после добави:
— Хайде, съблечи го.
Джейк пусна халата на килима и застана неподвижно. Не изпитваше срам, нито смущение, а само чувство за пълно освобождаване.
— Отвори очи — жизнерадостно каза доктор Блакуел. — И легни.
В средата на стаята имаше черно кожено канапе, а до него — стол. Джейк легна и се вторачи в скъпото осветление, което повишаваше и температурата в помещението. После чу как столът изскърца — доктор Блакуел седна до нея.
Читать дальше