Филип Кер - Философско разследване

Разбира се, всички тези мисли не минаха през главата ми, докато вървях след него и дебнех възможност да го даря с преходното безсмъртие на човешката душа, така да се каже, както и с вечен живот след смъртта, при положение че такова нещо съществува. Трябва да призная, че бях малко нервен относно (и противно на обичайната ми практика) перспективата да убия на публично място, при това посред бял ден. Ето защо не казах нищо. Само наблюдавах.

Дали той усети нещо? Дали във въздуха между нас витаеше усещане за смърт, което бавно се пренасяше от моите мисли в неговите? Защото за миг — мисля, че докато се навеждаше над една витрина, за да разгледа акварелите на Уилям Блейк — той вдигна глава, улови погледа ми и се усмихна. Не мога да кажа какво е било изражението ми. Независимо от всичко, аз имах чувството, че съм изглеждал комичен или пък челюстта ми е увиснала, защото той се засмя така, сякаш бях малко дете, което е казало нещо невероятно остроумно.

Тогава за пръв път изпитах истински гняв към него. В същото време установих, че онази част на галерията, която приютяваше печално недостатъчен брой от произведенията на най-великия англичанин, раждал се на тази земя, е пуста. Извадих пистолета от кобура под мишниците си и стрелях точно в средата на несъобразителното му чело.

Ръсел се строполи на пода, удряйки брадичката си в ръба на витрината. За миг едната му ръка се притисна до дупката, направена от първия ми изстрел — по носа му започна да се стича кръв — а другата сграбчи платното, което предпазваше рисунките и акварелите от пагубната слънчева светлина. Стори ми се, че ще го скъса, но после платното се изплъзна от пръстите му и аз заобиколих витрината и се изправих над Ръсел, за да изпразня остатъка от пълнителя. Вторият и третият изстрел безшумно отнесоха два от пръстите му. Имаше повече кръв, отколкото съм свикнал да виждам — още една причина да смятам, че работата денем е по-трудна. Част от кръвта му дори се изплиска върху обувката ми. Поради всичко това не си спомням дали чух звука, отбелязващ успешния изстрел в главата.

Сетне осъзнах, че съм го застрелял в челото, а не в тила, каквато е обичайната ми практика. И така, отдалечих се безгрижно от тялото на Ръсел, обсебен от проблема дали съм го убил. Всички ние използваме вероятността само когато ни липсва сигурност.

Джейк спря пред една от картините. Харесваше Уилям Блейк. В банята си бе окачила две репродукции на рисунките му. Знаеше, че Блейк не е по вкуса на всеки. Някои го намираха за твърде мистичен, особено за една баня. Ала Джейк имаше слабост към всякакъв вид мистицизъм и често мислеше най-добре по разследванията си в това най-тясно помещение. Разсъжденията й бяха повече преходни, отколкото земни, но картините на Блейк я вдъхновяваха с прозрението си към тъмната страна на човека, което като детектив тя намираше за полезно.

Джейк насочи вниманието си към голямото петно кръв на пода — в момента фотографите го снимаха от всеки възможен ъгъл — защото формата му имаше символично значение. Брус, полицаят, който ръководеше огледа, клекна до нея.

— Какво имаме тук, сержант? — попита Джейк.

— Ами, не е като в Ерусалим. Само това мога да кажа.

— Няма да се въздържа от умствена борба, сержант Брус. Нито мечът ще заспи в ръката ми. Но ще ти бъда много благодарна, ако престанеш да декларираш очевидното, макар и поетично.

— Да — рече Брус и бързо разтвори персоналния си компютър. — Оливър Джон Мейхю. Адрес Ландор авеню 137. Прострелян шест пъти в главата, почти от упор, в около един и двайсет днес следобед. Намерил го е пазачът от охраната. Не видял и не чул нищо.

— Мъртъв ли е?

— Не съвсем. Закараха го в болница „Уестминстър“. Изпратих с него полицай, в случай че има време за последен монолог. Защо Ню Скотланд Ярд се интересува от това убийство?

— Нямам право да ти кажа, сержант — отговори Джейк, като се намрази за сдържаността си.

Не обичаше да държи в неведение полицаите, разследващи дадено престъпление, но след като Министерството на вътрешните работи настояваше да не се изнася информация, свързана с програмата „Ломброзо“, тя нямаше голям избор. Изненада се, че стои в галерията „Тейт“ и се е вторачила в петното кръв на пода. Преди по-малко от половин час Джейк беше в Института за изследване на мозъка и там й се обадиха от Ню Скотланд Ярд. Още докато стоеше до „Парадигма Пет“, а Ят се опитваше да проследи източника на влизането с взлом в програмата „Ломброзо“, машината намери името Оливър Джон Мейхю като жертва в контекста на едно разследване на тежко престъпление в полицейския компютър в Кидлингтън и подаде сигнал на другия компютър, че Мейхю е ВМЯ-отрицателен.