Филип Кер - Философско разследване

Доктор Ротал измънка нещо, запъна се и накрая каза, че от време на време е хубаво да поемаш рискове в живота. Чувството, че имаш мисия и цел, било смисълът на живота.

Би било погрешно да се добави структура към онова, което каза той. Доктор Ротал е елементарна душа и като повечето психоаналитици не може ясно да опише онова, което е от съществено значение. Обикновено фактът, че ме изслушва, макар и без да ме разбира, ми е достатъчен. И така, този въпрос е сравнително рядко явление, изискващо още по-рядък отговор. Всъщност доктор Ротал беше толкова развълнуван, че самият той ми зададе няколко въпроса относно същността на „творческия демон“. Следвайки линейното мислене на професията си, той дори отправи предсказуемия въпрос защо мисля, че съм използвал думите „дълг“ и „демон“. И тогава напълно го обърках: отговорих, че въпросът е по-скоро метафизичен, отколкото емпиричен. Колко хаотично разсъждават някои хора!

Когато се прибрах вкъщи, бях убеден, че трябва да следвам импулсите си относно моите събратя по ВМЯ. Освен това бях морално задължен да го направя. Погледнете например Пол Гоген. Изоставил е всичко — съпруга, дом, деца, работа и сигурност, защото изпитвал страстно, дълбоко и непреодолимо желание да рисува. Ето такъв трябва да бъде човек.

Вероятно ще кажете, че в сравнение с рисуването убиването не е призвание. Но аз искам да погледнете отвъд общоприетата етика и да се замислите върху феноменалността на въпроса. Изчервявам се, употребявайки думи като „екзистенциализъм“, макар че точно това е същността на онова, което обяснявам. Замислете се върху образа на Марсо от „Непознатия“ и ще добиете пълна представа. Само перспективата за смъртта — собствената или на другите — прави живота реален. Смъртта е единствената истинска неизбежност. Когато умрем, светът не се променя, а свършва. Смъртта не е събитие в живота. Но убийството… е.

Замислете се върху понятието убийство — утвърждаването на собственото „аз“ чрез отхвърлянето на нечие чуждо его. Самосъздаване чрез унищожаване. И още по-творческо, когато онези, които трябва да бъдат премахнати, са заплаха за обществото. Когато убийството е извършено с основателна причина. Така се избягва нюансът на нихилизъм. Автентичният акт на неподправеното решение вече не се извършва напосоки, без да се взима под внимание смисълът. Всичко това дава ключа за разбирането на въпроса до каква степен солипсизмът е верен.

Следващата ми жертва, мъжът с кодово име Бертранд Ръсел, беше почитател на изкуството. Във всяко друго отношение той беше непредсказуем. Съвсем не приличаше на бележития си съименник с неговата математическа логика. Ръсел отиваше на работа в различни часове сутрин и се връщаше в различни часове вечер. Вероятно работното му време беше плаващо, както се изразяват. Той работеше в един офис на Албърт Имбанкмънт и се занимаваше с дребни продажби и с пазарната роля на компанията, произвеждаща кафе с кофеин.

Но всеки ден, точно в дванайсет четирийсет и пет Ръсел минаваше по Воксхол Бридж, отиваше в галерията „Тейт“ и хапваше сандвич в кафенето на партера. (Не съм го виждал да пие кафе.) После в продължение на около трийсет минути разглеждаше картините.

Беше странен на вид човек, макар че се сливаше със студентите по изобразително изкуство, които изпълваха галерията. В чертите му имаше нещо гномско. Ушите му бяха твърде големи и щръкнали, брадичката му почти я нямаше, носът бе твърде топчест, очите — твърде малки, а главата — твърде голяма за мършавия врат. Можеше да се използва за илюстрация на всеки готически фантастичен роман. Този ефект се подсилваше от дългото му сиво палто — твърде широко за него. Това ме накара да се замисля за „Снежанка и седемте джуджета“. Но въпреки всичко, в това същество нямаше нищо симпатично. Лицето на Ръсел беше зловещо — досущ специален гост в детски кошмар. Ако имаше човек, който да прилича на потенциален убиец, това беше Бертранд Ръсел.

Докато го проследявах из галерията (той, изглежда, обичаше прерафаелитите, което само по себе си е достатъчно основателна причина да застреляш някого), се запитах колко ли знае за философа от Кеймбридж, чието име му бе отредено от програмата „Ломброзо“. Вероятно трябваше да му се представя. Можеше да направя някоя язвителна забележка относно „Принципите на математиката“ или дори да оспоря стойността на опита му да стигне до атомарни пропозиции. Не че това има някакво значение. Така и не се запознахме. Имах чувството, че е някакъв стар мошеник.