Филип Кер - Философско разследване

Освободи бутона и насочи същия пръст към Джейк.

— Само още една-две думи за Ят — каза Кормак и се намръщи. — Малко е сприхав. Като на повечето китайци от Хонконг, и на него не му е било лесно. Дошъл е тук като дете, когато колонията е престанала да съществува. Но… а бе, сещаш се какво имам предвид.

Джейк още си спомняше цялата трагична история — нали я предаваха по телевизията, и много добре знаеше за какво говори Кормак. Връщането на колонията на комунистите бе постигнато със зрелищна степен на безрезултатност и несправедливост. В същото време Джейк не харесваше идеята да убеждава другите да направят онова, което трябва да сторят. Не желаеше да стъпва на пръсти около чувствата на хора, които мислят, че полът или расата им дават специални привилегии. Ню Скотланд Ярд беше пълен с такива.

— Убедена съм, че ще се сработим — хладно каза тя. — Стига да ми даде най-доброто от себе си.

„Изглежда, вече изобщо не вали“ — помисли Джейк, докато полицейската кола бавно пълзеше по прашните улици към Института за изследване на мозъка. Беше средата на зимата и режимът на водата от предишното лято беше още в сила. В някои части на Южна Англия вече от пет години изпомпваха вода от кладенци. Джейк се зачуди какво мисли по този въпрос слабият дребен мъж до нея. Той живееше близо до Рединг, в центъра на най-голямата суша. След като бе живял в Хонконг, Чун вероятно беше свикнал да си налива вода от обществени чешми. Запита се дали би се изсмял на това предположение. Едва ли. Кормак не бе преувеличил, когато спомена за темперамента на Ят. Гневът му беше колкото на тримата убийци, които Джейк бе изпратила в наказателна кома.

— Не вярвам на тази шибана страна — изръмжа той, когато колата спря за пореден път.

За петнайсет минути бяха изминали петдесет метра.

— В какво по-точно не вярваш?

— Например в шибаното улично движение — отговори жълтокожият, без да я поглежда.

— Е, можеше да вървим пеша, ако не беше компютърната ти апаратура. Вече не е далеч.

— Не вярвам и на шибаните хора. — Ядосан на нещо, той тръсна глава към огромната тълпа, която чакаше да се качи на автобуса. — Само ги погледни. Защо някой не направи нещо?

— Положението невинаги е било толкова лошо — сухо отбеляза Джейк. — Имаше време, когато животът в този град беше доста сносен.

— Нима? И кога беше това?

— Преди 1997.

— И после се появихме ние, а? — Той неочаквано се ухили. — Ти си шибана смешна дама.

Джейк отвърна на усмивката му. Не обичаше да я наричат нито дама, нито смешна.

— Не мисли, че не оценявам комплимента, но предпочитам да внимаваш с шибания си език, когато си с мен. Ако обичаш.

— Езикът ми невинаги е бил толкова лош — отговори Ят. — Преди 1997 беше доста сносен.

И се засмя така сърдечно на шегата си, че Джейк за миг се зачуди дали наистина е толкова наясно с компютрите, както бе казал Кормак. У Чун имаше някаква грубоватост, която изглеждаше несъвместима със самата представа за нещо така изискано като компютър.

Погледна го с крайчеца на окото си и се опита да го опише, все едно че поради някаква причина полицията изисква портрет. Слаб, среден на ръст, към трийсет и пет години, със скъп морскосин костюм, чиито ръкави бяха навити на кокалестите му ръце. Лицето му беше младежко, почти детско. Кожата — завидно гладка и мека на вид. Типичен млад мъж от Хонконг. Това я накара да се замисли какво означава да се опита да състави компютърен портрет по описание. Колко много от душевността оставаше скрита за зрителя. Всеки такъв портрет разкриваше много повече за очевидеца, отколкото за описвания.

Най-после спряха пред сграда със златисти шлифовани стъкла, отразяващи следобедното небе — досущ метеорологичен център. Реактивен самолет се придвижи от едната до другата страна на пречупващата светлината постройка. След него летеше ято смълчани гълъби и облак, носещ се с обезпокоителна скорост. Ят проследи погледа на Джейк и попита:

— Облаците тук винаги ли се движат толкова бързо? Или е заради теб?

Тя прехапа устни и целеустремено тръгна към главния вход, който се наблюдаваше от камери. Но Чун, безчувствен към ритъма и тона на високите й токчета, които говореха за раздразнение, лесно я настигна, макар да носеше няколко чанти с апаратура.

— Ако искаш нещо друго, дори земетресение, само ми кажи, чу ли? — Той се ухили многозначително.

Джейк стигна първа до вратата и му я отвори.

— Кормак ми каза, че си бил компютърен гений. По-добре започни да го доказваш — рече тя, тръгна след него и добави: — Нямам нищо лично против такива като теб. Но бих могла да направя изключение в твоя случай, сержант. Ясно ли е?