Робърт Лъдлъм - Кръгът на Матарезе

— Звъни — поясни той.

— Знам. Оглежда се през стъклото. Не е сигурен, че иска да говори. Това ме притеснява.

— Хайде, кучи сине! — изръмжа младежът с камерата.

— Ще го направи — отвърна Скофийлд, като държеше внимателно бинокъла и слушалките. — Уплашен е. Всяка секунда му струва много и не знам защо… Ето, започва; отваря вратата. Тихо.

Скофийлд продължи да гледа през бинокъла, ослуша се и заговори тихо в микрофона.

— Добрий день, приятель…

Разговорът, изцяло на руски, продължи осемнайсет секунди.

— Досвидания — каза Скофийлд, добавяйки — завтра ночью. На мосте.

Продължи да държи апарата до ухото си, докато гледаше изплашения мъж долу. Мишената изчезна в тълпата. Моторът на камерата спря, а старшият аташе остави бинокъла, подавайки апарата на техника.

— Успя ли да хванеш всичко? — попита той.

— Достатъчно ясно за експертиза на гласа — кимна оплешивяващият телефонист, проверявайки номерата.

— Ти? — Скофийлд се обърна към младежа с камерата.

— Ако разбирах езика по-добре, щях да разбера какво говори дори само по устните му.

— Добре. Другите ще направят това; те ще разберат всичко много добре.

Скофийлд бръкна в джоба си, извади малко кожено тефтерче и започна да пише.

— Искам да занесете лентата и филма в посолството. Проявете филма веднага и направете дубликати и на двете. Искам микрофилми. Ето ви параметрите.

— Съжалявам, Брей — каза техникът, поглеждайки към Скофийлд, докато навиваше телефонния кабел. — Не ми е позволено да приближавам на повече от пет пресечки от нашата зона и ти го знаеш.

— Говоря на Хари — отвърна Скофийлд, обръщайки се към по-младия мъж. Той откъсна страницата от бележника си. — Когато направиш умаленията, постави ги във водонепромокаема плоска кутия. Искам ги така опаковани, че да издържат поне седмица във вода.

— Брей — каза младежът, поемайки листа хартия. — Успях да разбера една трета от това, което каза по телефона.

— Развиваш се — прекъсна го Скофийлд, връщайки се до прозореца и бинокъла. — Когато успееш да разбереш всичко, ще те препоръчам за повишение.

— Мъжът искаше да се срещнете довечера — продължи Хари, — но ти му отказа.

— Точно така — каза Скофийлд, вдигайки бинокъла и фокусирайки го през прозореца.

— Инструкциите ни бяха да го вземем колкото може по-скоро. Шифрограмата съобщаваше точно това. Да не губим никакво време.

— Времето е относително, нали? Когато старецът чу телефона да звъни, всяка секунда за него беше минута на агония. За нас един час може да струва колкото цял ден. Във Вашингтон, за бога, дните обикновено ги отбелязват в годишните календари.

— Това не е отговор — настояваше Хари, търсейки верния тон. — Можем да умалим тези боклуци и да ги опаковаме за четирийсет и пет минути. Можехме да се свържем и довечера. Защо не го направим?

— Времето е кофти — каза Скофийлд, държейки бинокъла пред очите си.

— Времето е разкошно. Няма и един облак на небето.

— Това имам предвид. Кофти е. Една ясна нощ означава много хора, които ще се шматкат край каналите; при лошо време това го няма. Прогнозите обещават дъжд за утре.

— Това не ми изглежда оправдано. За десет секунди блокираме моста, той лети през перилата и е мъртъв във водата.

— Кажи на този клоун да млъкне, Брей! — кресна техникът, който стоеше до масата.

— Чу, нали? — каза Скофийлд, фокусирайки върху покривите на отсрещните къщи. — Току-що изгуби повишението. Твоето тъпо твърдение, че възнамеряваме да извършим посегателство срещу личността, уронва престижа на приятелите ни от Компанията.

Младежът направи гримаса. Упреците бяха заслужени.

— Съжалявам, но все още не виждам смисъл. Онази шифрограма беше от най-висока степен на спешност; трябваше да го приберем довечера.

Скофийлд смъкна бинокъла и погледна към Хари.

— Ще ти обясня какъв е смисълът — каза той. — Нещо повече от онези проклети фрази, които някой е прочел на гърба на някоя кутия от бисквити. Този мъж долу беше уплашен. Не беше спал от няколко дена. Той е стигнал точката на пречупването и искам да разбера защо.

— Може да има цяла дузина причини — противопостави се младежът. — Той е стар. Неопитен. Може би мисли, че го преследваме, че малко му остава, за да бъде заловен. Какво значение има за нас?

— Един човешки живот, това е всичко.

— Хайде, Брей, не и от теб тези. Той е съветска гадина; двоен агент.

— Искам да бъда сигурен.

— А пък аз искам да се омитам оттук — намеси се техникът, подавайки на Скофийлд една ролка и вдигайки машината. — Кажи на клоуна, че никога сме се срещали.