Том Кланси: Под обсада

Худ остави в чекмеджето телефонния указател на държавните служители, месечния бюлетин с имената на различните страни и на техните държавни глави, дебелия наръчник с военни акроними. За разлика от Хърбърт и генерал Роджърс, Худ не бе служил никога във въоръжените сили. Срамуваше се, задето не е излагал живота си на опасност, особено когато възлагаше една или друга задача на отряда за бързо реагиране. Но както веднъж се бе изразил Даръл Маккаски, натоварен с връзката на Оперативния център с Федералното бюро за разследване, „точно затова сме и екип, всеки допринася с нещо, което останалите не умеят“.

Худ застина — бе намерил на дъното на чекмеджето купчинка снимки. Махна ластичето, с което бяха прихванати, и се зае да ги разглежда. Наред със снимките от излети сред природата и фотографиите с държавници от цял свят имаше и снимки на редник Бас Мур от отряда за бързо реагиране, на неговия началник подполковник Чарли Скуайърс, на шефката на икономическия и политическия отдел Марта Маккол. Редник Мур беше загинал в Северна Корея, подполковник Скуайърс бе намерил смъртта си при изпълнение на задача в Русия, а Марта бе убита преди броени дни в Испания, на една мадридска улица. Худ пак прихвана снимките с ластичето и ги прибра в кашона.

Затвори и последното чекмедже. Сложи в кашона и опърпаната поставка за компютърната мишка с изглед от Лос Анджелис, и чашата за кафе с надпис „Кемп Дейвид“. Забеляза, че вляво, точно при отворената врата на кабинета стои някой.

— Имаш ли нужда от помощ?

Худ се усмихна едва доловимо. Прокара пръсти през черната си къдрава коса.

— Не. Влез де. Какво правиш тук толкова късно?

— Преглеждам за утре заглавията във вестниците от Далечния изток — отвърна жената. — Натъкнах се на дезинформация.

— За?

— Не мога да ти кажа. Вече не работиш тук!

— Бре, бре, бре, колко сме прилежни! — засмя се Худ.

Ан Фарис също се усмихна и влезе бавно в кабинета. Навремето „Вашингтон Таймс“ я бе описал като една от двадесет и петте най-изгодни партии сред разведените жени в столицата. Близо шест години по-късно тя пак си оставаше в тази класация. Работеше като пресаташе в Оперативния център. Беше висока метър шейсет и осем и тази вечер бе облечена в тясна черна пола и бяла блуза. Бе с големи топли очи с цвят на тъмна ръжда, от които Худ позабрави за гнева си.

— Обещах си да не ти се пречкам — каза високата стройна жена.

— Но ето че си тук.

— Да, тук съм.

— И не ми се пречкаш — допълни той.

Ан спря при писалището и погледна шефа си. Дългата й кестенява коса се спускаше като водопад отпред на рамото. Худ се взря в очите й и при вида на грейналото й в усмивка лице си спомни колко често през последните две и половина години тя го е насърчавала, помагала му е, не е криела, че го харесва.

— Наистина не искам да ти преча — подхвана Ан. — Но не искам и да се сбогуваме на някаква служебна сбирка.

— Ясно. Радвам се, че си тук.

Тя приседна на крайчеца на писалището.

— Какво смяташ да правиш от тук нататък, Пол? Във Вашингтон ли ще останеш?

— Не знам. Мисля да се върна към финансите — отвърна той. — Щом се приберем от Ню Йорк, съм си уредил срещи с някои хора. Ако не излезе нищо, не знам. Може би ще се установя в някое малко провинциално градче и ще отворя счетоводна фирма. Данъци, борсови котировки, рейндж роувър. Ще събирам с гребло окапалите листа. Защо не? Няма да ми е никак зле.

— Знам. Опитвала съм.

— И смяташ, че няма да издържа ли?

— Не знам — отвърна жената. — Какво ще правиш, когато децата пораснат? Синът ми вече кара пубертета и се притеснявам какво ще правя, когато замине да следва в колеж.

— Как така какво ще правиш?! — учуди се Худ.

— И аз се питам същото. Освен ако някой прекрасен мъж на средна възраст с очи с цвят на лешник не ме отведе на Антигуа или на Тонга! — засмя се Ан.

— Да, освен ако не те заведе — изчерви се Худ.

— Сигурно ще си купя къща на някой от тези острови и ще пиша истинска литература, а не статийките, с които се занимавам във Вашингтон. Искам да разкажа някои неща.

Тя наистина имаше какво да разкаже — навремето беше работила като репортерка, после като прессекретар на сенатора от щат Кънектикът Боб Кауфман. Знаеше доста за политическите интриги, за далаверите и мръсните номера в коридорите на властта.

Худ въздъхна. Погледна писалището, което му се стори някак безлико.

— И аз не знам с какво ще се заема. Първо трябва да уредя някои лични въпроси.