Том Кланси - Под обсада

— С жена си ли?

— Да, с Шарън — отвърна той едва чуто. — Ако успея, нещата сами ще се наредят.

Бе изрекъл името на жена си съвсем преднамерено — така тя сякаш присъстваше с тях в стаята. Направи го, понеже днес Ан бе по-настойчива от обикновено. Това беше последната й възможност да си поговори насаме с него тук, където спомените за дългото тясно сътрудничество, за победите и разгромите, за потисканото сексуално привличане изведнъж изникнаха съвсем ясно.

— Мога ли да те питам нещо? — поде пак Ан.

— Разбира се.

Тя сведе очи.

— Колко ще издържиш така? — рече гърлено жената.

— Колко ли? — отвърна все така тихо Худ и поклати глава. — Не знам, Ан. Наистина. — Дълго не сваля очи от нея. — Нека сега аз те питам нещо.

— Питай! — подкани тя. — Каквото искаш.

Гледаше го още по-морно и отпреди. Той се запита какво го е прихванало, та си причинява това.

— Защо точно аз? — поинтересува се Худ.

Ан се изненада.

— Защо проявявам интерес точно към теб ли?

— Само това ли проявяваш? Интерес?

— Не — призна си тя тихо.

— И защо? — настоя Худ.

— Не е ли ясно?

— Не. Губернаторът Вегас. Сенаторът Кауфман. Президентът на Съединените щати. Работила си с едни от най-изявените личности в държавата. Аз не съм като тях. Аз, Ан, си плюх на петите, избягах от арената.

— Не, не си избягал. Напуснал си я — поправи го тя. — По-различно е. Напусна я, защото ти е дошло до гуша от безкрайните интриги, от политическата целесъобразност, от това да си мериш думите. Честността, Пол, е много привлекателна. Както и интелигентността. А също умението да запазваш самообладание, когато край теб разни мазни политици, генерали и държавни глави подрънкват със сабите.

— Пол Худ, самото въплъщение на самообладанието — подсмихна се той.

— Какво му е лошото на самообладанието? — попита Ан.

— Не знам — отвърна той. Изправи се и вдигна кашона. — Знам обаче, че съм объркал нещо в живота си и трябва да разбера какво.

Ан също стана от писалището.

— Е, ако имаш нужда от помощ, аз съм на разположение. Звънни, ако искаш да си поговорим, да пийнем кафе, да вечеряме заедно.

— Непременно — усмихна се Худ. — Благодаря, че се отби.

— То оставаше да не се отбия — каза жената.

Худ й показа с кашона да мине пред него. Тя излезе от кабинета с бърза крачка, без изобщо да се обръща. Дори и в очите й да се четеше тъга или изкушение, Худ не ги видя.

Затвори вратата след себе си. Тя изтрака тихо, но така, сякаш му показваше, че връщане назад няма.

Докато вървеше към асансьора, Худ спираше пред тесните като килийки кабинети, за да се сбогува със служителите от нощната смяна. Рядко ги виждаше — след седем вечерта центърът се поемаше от Бил Ейбрам и Кърт Хардауей. Преобладаваха младите лица. Хората, решени на всяка цена да преуспеят в живота. При цялото си самообладание Пол Худ се чувстваше едва ли не полезно изкопаемо.

Добре че заминаваше за Ню Йорк — щеше да има време да поразмисли, да поизглади отношенията си с Шарън. Стигна при асансьора, качи се и погледна за последно службата, на която бе посветил толкова време и усилия и където толкова често бе усещал тръпката на вълнението. Защо да си криви душата: работата тук щеше да му липсва. И то много.

Вратата на асансьора се затвори и Худ усети, че пак му кипва. И той не знаеше защо — заради това, че е напуснал службата, или заради всичко, което му предстоеше от тук нататък. Веднъж психоложката на Оперативния център Лиз Гордън му бе подметнала, че хората са измислили думата объркване , за да описват с нея неща, които не разбират.

Дано да беше така.

Париж, Франция

Вторник, 7:32 ч.

Всеки район на Париж може да се похвали с нещо: с история, с хотели, музеи, паметници, кафенета, магазини, пазари и дори с много слънце. Точно на североизток от Сена, зад дългия половин километър канал за екскурзионни корабчета Плезанс дьо Пари дьо л’Арсенал, има квартал, известен с друго — със своите пощи. На няколко пресечки от булевард „Дидро“ има две пощи, между тях, но малко по̀ на север е разположена трета. Из целия район има пощенски станции, работещи главно с туристите, които целогодишно посещават Париж.

Всяка сутрин в пет и половина бронирана камионетка на Търговска банка тръгва да обикаля пощите. В нея пътуват въоръжен шофьор и двама души охрана, също въоръжени — единият отпред, другият отзад, при пощенските марки, записи и картички, прекарвани до петте пощи. На връщане бронираната камионетка пренася чувалчетата с оборота от предния ден, възлизащ някъде на седемстотин и петдесет хиляди — един милион щатски долара в различна валута.