Том Кланси: Под обсада

„Кого мразя, Шарън ли? — запита се ни в клин, ни в ръкав Худ и се засрами. — Нима не мога да й простя, задето ме е принудила да избирам?“

Опита да си даде отговор на този въпрос, докато опразваше писалището и подреждаше в кашона разсекретените документи — бе длъжен да остави тук поверителните папки и дори личните си писма. Направо не можеше да повярва, че е прекарал в този кабинет някакви си две и половина години — съвсем малко време. Но бе работил рамо до рамо с хората тук и щеше да му бъде мъчно за тях. Щеше да му липсва и онова, което шефът на разузнаването Боб Хърбърт наричаше „порочната тръпка“ от работата. Животът на милиони хора зависеше от решенията — мъдри или инстинктивни, понякога дори отчаяни, които той и подчинените му взимаха. В такива случаи, пак по думите на Хърбърт, Худ се чувстваше не бог, а звяр с опънати до скъсване нерви и напрегнати сетива.

Всичко това също щеше да му липсва.

Худ отвори пластмасовата кутийка, в която държеше изрезка от вестник, дадена му от генерал Сергей Орлов, шеф на руския Оперативен център с кодово име „Огледален образ“. Хората на Худ бяха помогнали на „Огледален образ“ да осуети домогванията на някои руски офицери и политици отцепници да хвърлят Източна Европа във война. Във вестникарската изрезка бе вградено тъничко като косъм микрофонче. С него полковник Леонид Роски беше подслушвал вероятните съперници на министъра на вътрешните работи Николай Дожин, също участвал в заговора.

Худ сложи пластмасовата кутийка в кашона и погледна усуканото парченце черен метал. Беше твърдо и леко, краищата му бяха огънати и овъглени. Късчето беше от обвивката на севернокорейска ракета. Беше се разтопило, когато военният отряд за бързо реагиране към Оперативния център беше унищожил ракетата малко преди тя да бъде изстреляна срещу Япония. Худ бе получил парченцето метал от своя заместник, генерал Майк Роджърс.

„Моят заместник“ — помисли си той. На хартия Худ излизаше в половинмесечен отпуск и чак след това оставката му щеше да влезе в сила. Дотогава временно изпълняващ длъжността главен директор на центъра щеше да бъде Майк. Худ се надяваше президентът да назначи генерала за постоянно на този пост. Не го ли стореше, това щеше да бъде тежък удар за Майк.

Худ вдигна парчето от ракетата. Все едно държеше късче от живота си. Оперативният център беше осуетил нападението срещу Япония и бе спасил живота на един-два милиона души. Дребни нещица като парчето метал отприщваха цял порой от спомени.

Худ върна късчето в кашона. Стори му се, че днес климатичната инсталация бучи прекалено силно. Или може би в кабинета бе прекалено тихо? Нощната смяна вече бе застъпила, телефонът не звънеше. Към кабинета не се приближаваха стъпки.

Худ прегледа набързо другите дребни вещи — за него скъп спомен, пъхнати в горното чекмедже на писалището.

Вътре имаше пощенски картички, които децата му бяха пращали, докато караха ваканциите при баба си — виж, не бе получил нищо последния път, когато жена му бе заминала заедно с тях, за да решала дали да го напусне. В чекмеджето бяха прибрани и книги, които Худ бе чел в самолетите — беше си записвал върху полетата едно-друго: какво да не забрави да направи, щом пристигне закъдето бе тръгнал или щом се прибере вкъщи. Вътре имаше и месингов ключ от хотелска стая в Хамбург, Германия, където Худ се бе сблъскал с Нанси Джо Бозуърт, която навремето бе обичал и за която бе смятал да се ожени. Преди двайсет години Нанси го беше зарязала, без да му дава никакви обяснения.

Худ стисна ключа в длан. Прииска му се да го пъхне в джоба си и отново да изпита същото, както онзи път в хотела. Но устоя на подтика и метна ключа в кашона. Върнеше ли се дори и в помислите си към момичето, което го беше изоставило, надали щеше да спаси брака си.

Затвори горното чекмедже. Беше казал на Шарън, че ще я заведе на богата вечеря, и нямаше причина да я пропуска. Беше се сбогувал с подчинените си, днес следобед шефовете на отдели му бяха спретнали изненадваща прощална сбирка. Всъщност Худ не бе особено изненадан. Шефът на разузнаването Боб Хърбърт бе съобщил на всички по електронната поща часа и деня, но бе пропуснал да заличи от списъка адреса на Худ. Когато бе влязъл в заседателната зала, Худ се бе престорил на изненадан. Добре поне че на Боб не му се случваше често да допуска подобни грешки.

Дръпна долното чекмедже. Извади тефтерчето с адреси на лични познати, дискетата за решаване на кръстословици и главоблъсканици, до чиято помощ така и не бе прибягвал, и програмата с цигулковите концерти на дъщеря си Харли. Беше пропуснал повечето от тях. В края на седмицата заминаваше заедно с жена си и децата за Ню Йорк — Харли щеше да участва заедно с други млади виртуози от Вашингтон в концерт за посланиците, акредитирани към Организацията на обединените нации. По ирония на съдбата концертът беше в чест на важна мирна инициатива в Испания, където Оперативният център бе помогнал много за предотвратяването на гражданска война. Но колкото и да му беше неприятно на Худ, макар сред поканените на концерта да нямаше външни лица, не можеха да присъстват дори родителите. На него му беше любопитно как новият генерален секретар на ООН — Мала Чатерджи, ще се справи с първата си обществена проява. Бяха я избрали на поста, след като предишният генерален секретар — Масимо Марсело Мани, бе починал от инфаркт. Макар и да не притежаваше опита на другите кандидати, младата жена бе посветила много сили на борбата за човешки права с мирни средства. Влиятелни държави като Съединените щати, Германия и Япония я бяха подкрепили, защото се надяваха тя да попритисне с недвусмислената си позиция Китай.