Том Кланси: Под обсада

С помощта на Тай Ханг положи тялото на сестра си върху одеялото. Зави я. Преди да потегли, огледа оризището, сякаш осветено с кръвта й. Ала земята тук нямаше да се пречисти, докато не я напоеше кръвта на онези, извършили чудовищното престъпление.

И това щеше да стане някой ден. Ханг се зарече, че рано или късно ще отмъсти за сестра си.

Париж, Франция

Понеделник, 6:13 ч.

Преди седем години, по време на обучението за УНТАК — умиротворителните сили на ООН в Камбоджа — лейтенант Ренолд Даунър — авантюрист и бабаит от XI батальон към Западноавстралийския кралски полк, разбра, че за да изпрати Организацията на обединените нации умиротворителни части в някоя държава, трябва да са налице три условия. Даунър не се беше замислял над тези неща, и през ум не му беше минавало да се включва в подобни операции, които не му бяха по вкуса, но властите в Австралия бяха на друго мнение.

Първо, петнайсетте държави, членки на Съвета за сигурност към ООН, трябваше да одобрят операцията и всичките й параметри. Второ, Обединените нации не разполагат с армия и затова страните членки на Общото събрание трябва да се съгласят да предоставят части, както и командващ операцията, който да отговаря за разполагането и действията на многонационалните подразделения. Трето, воюващите страни трябва да се съгласят с присъствието на умиротворителните сили.

От тук нататък миротворците имаха три цели. Първо, да наложат спиране на огъня, докато воюващите страни постигнат мирно решаване на конфликта. Второ, да създадат буферна зона. Трето, да поддържат мира. Това предполагаше, в случай на нужда, военни действия и обезвреждане на мините, така че цивилното население да се завърне по домовете си и да има достъп до храна и вода, и оказване на хуманитарна помощ.

Всичко това бе обяснено най-подробно на леките пехотинци, събрани за половинмесечен инструктаж в базата „Ъруин“ в Стъбс Теръс, Караката. Половин месец, през който усвояваха местните обичаи, политика, език, как да пречистват водата и как да шофират бавно и да си отварят очите на четири по черните пътища, за да не се натъкнат на мина. А също да не се изчервяват, щом се видят в огледалото със сиво-синя барета и вратовръзка.

След като беше запознат с политиката, към която се придържат в ООН, или с „лустрото“, както остроумно го наричаше командващият на Даунър, австралийският контингент бе разпратен по осемдесет и шестте лагера в Камбоджа. Сънародникът на Даунър, генерал-лейтенант Джон М. Сандърсън, бе назначен за командващ на цялата умиротворителна операция в Камбоджа, продължила от март 1992 година до септември 1993 година.

Всяко действие на УНТАК бе изчислено така, че да се избегнат въоръжените сблъсъци. Войниците на ООН не можеха да стрелят, освен ако не бяха обстрелвани — дори и тогава им бе наредено да не предприемат нищо, с което да подклаждат огъня. Ако някой от умиротворителите загинеше, смъртта му се разследваше не от военните, а от местната полиция. Освен че служеха за нещо като буфер, умиротворителните части разпределяха храна и оказваха медицинска помощ.

На Даунър все му се струваше, че участва не във военна операция, а в карнавал. „Насам, насам, враждуващи онеправдани народи от Третия свят! Грабвайте хляба, пеницилина, питейната вода!“ Усещането, че участва в някакъв цирк, се засилваше от приличните на шатри палатки с шарени знамена и от местните сеирджии, които май си нямаха и представа какво точно става. Мнозина взимаха каквото им се дава, но май предпочитаха насилието, превърнало се в неизменна част от всекидневието им. Посрещаха на нож пришълците и биха дали мило и драго те да се махнат оттук.

Миротворците в Камбоджа по цял ден се чудеха какво да правят, затова и полковник Иван Георгиев, висш офицер от Българската народна армия, създаде верига от импровизирани публични домове, охранявани от офицерите в отцепническата Национална армия на демократична Кампучия на Пол Пот, нуждаещи се от твърда валута, с която да закупуват оръжие и боеприпаси, и получаващи една четвърт от всички приходи от проститутките. Въпросните публични домове на Георгиев се намираха в палатки, опънати зад щабквартирата му. Местните момичета идваха уж за да учат по радиото чужди езици и така припечелваха по някой и друг долар. Тъкмо там Даунър се запозна и с Георгиев, и с майор Иширо Сазанка. Георгиев твърдеше, че най-добрите клиенти — това са войниците от Япония и Австралия, макар че японците често били груби с момичетата и се налагало да ги озаптяват. „Уж са възпитани, а по душа са си садисти“, ето как ги описваше българинът. Чичото на Даунър — Томас, сражавал се в Седма австралийска дивизия срещу японците в южната част на Тихия океан, сигурно би оспорил подобно твърдение. Според него японците изобщо не бяха възпитани.